— Защо не? Честно казано, и на мен ми се излиза. В Купола лесно можеш да се почувствуваш като затворник. Може би, ако всички излизахме по-често, хората на работа в Купола щяха да издържат тук по-дълго. Готова си, Марлейна, остава само да ти сложим шлема.

Марлейна се поколеба.

— Само минутка, чичо Сийвър. — Тя се приближи към Инсиня тромаво и протегна ръка.

Инсиня я гледаше тъжно.

— Мамо, — каза Марлейна. — Още веднъж те моля да бъдеш спокойна. Аз те обичам и не бих ти причинила толкова грижи, само за да си доставя удоволствие. Правя това, защото знам, че всичко ще бъде наред и не е нужно да се притесняваш. Бас държа, че и ти искаш да облечеш един Е-костюм и да излезеш с мен, за да не ме изпускаш от очи, но не трябва.

— Защо не, Марлейна? Как ще си простя, ако нещо се случи с теб, а аз не съм била там да ти помогна?

— Нищо няма да се случи с мен. Дори и да се случи нещо, което няма да стане, какво би могла да направиш ти? Освен това, ти толкова се страхуваш от Еритро, че съзнанието ти сигурно е отворено за всякакви вредни влияния. Ами, ако Епидемията порази теб? Как очакваш да понеса това?

— Тя е права, Юджиния, — каза Дженар. — Аз ще бъда с нея, а най-доброто, което можеш да направиш ти, е да останеш тук и да бъдеш спокойна. Всички Е-костюми са снабдени с радиовръзка. Марлейна и аз ще поддържаме постоянна връзка с Купола и помежду си. Обещавам ти, че ако нещо в поведението й ми се стори странно, ако възникне и най-малкото подозрение, веднага ще я върна в Купола. А ако аз самият се почувствувам по-различно от обикновено, веднага ще се върна в Купола, като взема и Марлейна със себе си.

Това не я успокои и Инсиня поклати глава докато гледаше как поставят шлема първо на Марлейна, а после и на Дженар.

Намираха се близо до главната въздушна камера на Купола и Инсиня наблюдаваше операцията. Като всеки Заселник, тя познаваше процедурата съвършено добре.

Въздушното налягане се контролираше внимателно, за да може въздухът да бъде изтласкан от Купола навън, а не обратно. Цялата операция се контролираше от компютри, за да бъде сигурно, че няма да се допусне въздушен теч.

След това се отвори вътрешният шлюз, Дженар влезе и подкани Марлейна. Тя го последва и шлюзът се затвори.

Двамата вече не се виждаха. Инсиня усети как сърцето й прескочи.

Тя наблюдаваше контролното табло и разбра точно кога се отвори външната врата и след това отново се затвори. Холоекранът се раздвижи и тя видя на него двете фигури, стъпили на голата повърхност на Еритро.

Един от инженерите подаде на Инсиня малка слушалка, която тя постави на лявото си ухо. Получи и малък микрофон.

Чу глас, който каза: „Радио връзка“ и веднага след това прозвуча познатият глас на Марлейна:

— Чуваш ли ме, мамо?

— Да, скъпа, — каза Инсиня. Гласът й звучеше сухо и неестествено в собствените й уши.

— Тук е прекрасно. По-хубаво не би могло да бъде.

— Да, скъпа, — повтори Инсиня, която се чувствуваше празна и изгубена и си мислеше дали отново ще види дъщеря си здрава.

57

Сийвър Дженар се почувствува почти радостен, когато стъпи на повърхността на Еритро. Зад него се издигаше полегатата стена на Купола, но той остана с гръб към нея, защото една толкова несвойствена за Еритро гледка би развалила усещането му към планетата.

Усещане? Може би думата не беше подходяща, защото в момента тя не означаваше нищо. Той беше добре защитен от шлема си, дишаше въздуха на Купола или поне въздух, който беше пречистен и обработен в Купола. Така защитен той не можеше да усети нито мириса, нито вкуса на планетата.

И въпреки това, имаше нещо, което го караше да се чувствува странно щастлив. Почвата меко хрущеше под краката му. Повърхността на Еритро не беше скалиста, а приличаше на чакълеста и това, което се намираше под чакъла, той можеше да определи единствено като почва. Имаше достатъчно вода и въздух, които да разрушат първоначалната скална повърхност, а може би и безбройните прокариоти бяха допринесли за това в продължение на милиарди години.

Почвата беше мека. Предишният ден беше валял тих и равномерен мъглив дъжд, характерен за Еритро — или поне за тази негова част. По тази причина почвата беше влажна и Дженар си представи обвитите в свеж воден слой зрънца пясък и глина. В този слой безгрижно живееха прокариотни клетки и сгрявани от енергията на Немезида превръщаха простите протеини в сложни, докато други прокариоти, безразлични към тази енергия, използуваха енергията на милиардите умиращи всяка секунда прокариоти.

Марлейна стоеше до него. Тя гледаше нагоре и Дженар нежно й каза:

— Не гледай към Немезида, Марлейна.

Гласът на Марлейна звучеше естествено. В него не се усещаше нито напрежение, нито страх. По-скоро беше изпълнен с тиха радост. Тя каза:

— Гледам облаците, чичо Сийвър.

Дженар погледна към тъмното небе и като присви очи за момент забеляза бледа жълто-зеленикава светлина. На фона на тази светлина, пухкави перести облаци улавяха светлината на Немезида и я отразяваха в оранжеви отблясъци.

На Еритро цареше тайнствена тишина. Нямаше нищо, което да издава звук. Никакво живо същество, което да пее, да ръмжи, да реве, да мучи, да цвърчи, да чурулика или да скърца. Нямаше листа, които да шумолят, нито насекоми, които да жужат. По време на редките бури можеше да се чуе гръмотевичен тътен или стонът на вятъра срещу някоя изпречила му се скала. В спокоен ден като този, обаче, беше тихо.

Дженар проговори, само за да се увери, че наистина е тихо, и че не е оглушал внезапно. (Това, разбира се, беше невъзможно, тъй като чуваше слабото хриптене на дъха си.)

— Добре ли си, Марлейна?

— Чувствувам се чудесно. Тук има поточе, — и тя ускори крачка в нещо като тромаво подтичване, възпрепятствувана от Е-костюма.

— Внимавай, Марлейна, — каза той. — Ще се подхлъзнеш.

— Ще внимавам. — Увеличаващото се разстояние между тях, разбира се, не отслаби гласа й, тъй като той се носеше от радио вълните.

Внезапно в ушите на Дженар прозвуча гласът на Юджиния Инсиня.

— Сийвър, защо тича Марлейна? — Почти веднага след това тя добави: — Защо тичаш, Марлейна?

Марлейна не си направи труда да отговори, но Дженар каза:

— Просто иска да види някакво поточе, Юджиния.

— Добре ли е?

— Разбира се, че е добре. Тук навън е невероятно красиво. След известно време, планетата дори престава да изглежда гола — прилича по-скоро на абстрактна картина.

— Остави художествената критика, Сийвър. Не й позволявай да се отдалечава от теб.

— Не се тревожи. Аз съм в постоянен контакт с нея. В момента тя чува какво си говорим и, ако не отговаря, то е защото не иска да бъде обезпокоявана. Успокой се, Юджиния. Марлейна се забавлява. Не я смущавай.

Дженар наистина беше убеден, че Марлейна се забавлява. В известен смисъл той също се забавляваше.

Марлейна тичаше нагоре покрай потока. Дженар не сметна за необходимо да я последва. Нека се забавлява, помисли си той.

Куполът беше построен на скалисто възвишение, а в района наоколо течаха множества малки поточета, които тридесетина километра по-нататък се вливаха в доста голяма река, която на свой ред се вливаше в морето.

Тези поточета имаха голямо значение за Купола. Те представляваха неговия естествен водоизточник, след премахването на прокариотите от водите им (всъщност „убиването“ беше по-точната дума). В ранните дни на Купола имаше биолози, които бяха против убиването на прокариотите, но това беше абсурдно. Тези микроскопични частици живот бяха толкова многобройни, размножаваха се и възстановяваха числеността си така бързо, че убиването им при снабдяването на Купола с вода не би могло да ги засегне значително. По-късно, с появата на Епидемията, отношението към Еритро стана враждебно и след това никой не се интересуваше какво става с прокариотите.

Разбира се, сега, когато Епидемията не представляваше такава заплаха, можеше да се очаква възраждане на хуманизма (Дженар смяташе, че „бионизъм“ е по-подходяща дума). Той симпатизираше на тези настроения, но в такъв случай как щеше да се осъществи водоснабдяването на Купола?

Потънал в мисли, той вече не гледаше към Марлейна и оглушителният писък, който прозвуча в ушите му, го стъписа.

— Марлейна! Марлейна! Сийвър, какво прави тя?

Той вдигна глава и тъкмо се канеше да отговори, че няма нищо, че всичко е наред, когато видя Марлейна.

В първия момент не можа да разбере какво прави тя. Просто я гледаше, осветена от розовата светлина на Немезида.

След това разбра. Тя разкопча и свали шлема си. В момента сваляше и останалата част от Е-костюма. Той трябваше да я спре!

Дженар се опита да и извика, но от ужас не успя да издаде звук. Опита се да изтича към нея, но краката му сякаш бяха от олово и едва му се подчиняваха.

Сякаш изведнъж се озова в кошмарен сън и с нищо не можеше да предотврати това, което става около него. А може би, под въздействие на случилото се, мозъкът не можеше да контролира тялото му.

Да не би Епидемията да посяга на мен? Дженар беше ужасен. И ако е така, какво ще стане с Марлейна сега, когато тя се излага на светлината на Немезида и въздуха на Еритро?

Двадесет и шест

Планета

58

Крайл Фишър беше виждал Игор Коропатски само два пъти през трите години, в които той заемаше поста на Танаяма и беше поел ръководството на неговия проект.

Въпреки това, когато образът му се появи на видео-звънеца, той го разпозна без усилие. Коропатски изглеждаше все така представителен и дружелюбен. Беше добре облечен, с голямо пухкаво шалче по последна мода.

Фишър, който беше прекарал сутринта в къщи, не беше много представителен, но не отказа да приеме Коропатски, въпреки че идваше без предупреждение.

Той включи на „Почакайте“, при което на екрана се появи рисувано човече, представляващо гостоприемен домакин (или домакиня, тъй като полът на фигурката беше неопределен), вежливо вдигнал ръка в жест, който общоприето означаваше „Момент, моля“, като по този начин спестяваше неудобството да изречеш това.

Фишър разполагаше с малко време да се среше и да оправи вида си. Можеше да се обръсне, но реши, че Коропатски ще сметне едно по-продължително забавяне за оскърбително.

Вратата се плъзна и Коропатски влезе. Той се усмихна любезно и каза:

— Добро утро, Фишър. Знам, че ви се натрапвам.

— Нищо подобно, г-н Директор, — каза Фишър като се опитваше да звучи естествено, — но, ако търсите д-р Уендел, страхувам се, че тя е при кораба.

Коропатски промърмори:

— Така и предполагах. В такъв случай нямам друг избор, освен да говоря с вас. Може ли да седна?

— Да, разбира се, г-н Директор, — каза Фишър смутен, че не го беше поканил да седне по-рано. — Искате ли нещо разхладително?

— Не. — Коропатски потупа корема си. — Претеглям се всяка сутрин и това само по себе си е достатъчно да ми развали апетита — донякъде. Фишър, не съм имал възможност да разговарям с вас по мъжки. А бих искал.

— Ще бъде удоволствие за мен, г-н Директор, — измънка Фишър, който започваше да се чувствува неловко. Какво означаваше всичко това?

— Нашата планета ви дължи много.

— Щом казвате, г-н Директор.

— Вие бяхте на Ротор преди той да отпътува.

— Това беше преди четиринадесет години, г-н Директор.

— Знам. Бяхте женен на Ротор и имахте дете.

— Да, г-н Директор, — каза Фишър тихо.

— Но се върнахте на Земята точно преди Ротор да напусне Слънчевата Система.

— Да, г-н Директор.

— Благодарение на нещо, което сте си спомнили и на едно предположение, което сте направили, Земята откри Звездата Съсед.

— Да, г-н Директор.

— И вие бяхте този, който доведе д-р Теса Уендел от Аделия на Земята.

— Да, г-н Директор.

— И пак вие направихте възможна работата й тук повече от осем години и я правехте щастлива, нали?

Той се ухили и Фишър си помисли, че ако Коропатски беше по-близо до него, щеше по мъжки да го ръгне с лакът в ребрата.

Фишър каза предпазливо:

— Двамата с нея се разбираме добре, г-н Директор.

— Но не сте се оженили.

— Аз вече съм женен.

— И разделен с жена си от четиринадесет години. Един развод би могъл да бъде уреден много бързо.

— Аз имам и дъщеря.

— Която ще остане ваша дъщеря дори и да се ожените повторно.

— Това е една безсмислена формалност.

— Може би, — кимна Коропатски. — А може би така дори е по-добре. Знаете ли, че „Свръхсветлинен“ е готов да отпътува? Надяваме се, че ще можем да го пуснем в началото на 2237 г.

— Д-р Уендел ми каза това, г-н Директор.

— Невронните детектори са инсталирани и работят добре.

— И това ми каза.

Коропатски сключи ръце в скута си и кимна бавно с голямата си глава. След това погледна Фишър и попита:

— Знаете ли как функционира?

Фишър поклати глава.

— Не, сър. Не знам нищо за същинския му начин на действие.

Коропатски отново кимна.

— И аз. Трябва да приемем думите на д-р Уендел и инженерите. Едно нещо обаче все още липсва.

— О? — (Силна тревога обзе Фишър. Още отлагане?) — Какво липсва, г-н Директор?

— Комуникационна връзка. Аз мисля, че ако има начин един кораб да се движи много по-бързо от светлината, трябва да има и начин да се изпращат вълни или някакво друго средство за предаване на съобщения по-бързо от светлината. На мен ми се струва, че е по-лесно да изпратиш свръхсветлинно съобщение, отколкото да задвижиш кораб със свръхсветлинна скорост.

— Не знам, г-н Директор.

— Но д-р Уендел ме уверява, че обратното е вярно; че все още няма ефикасен метод за свръхсветлинна комуникация. Тя казва, че след време ще има, но не иска да чака до създаването му, което според нея може да отнеме много време.

— Аз също не бих искал да чакам, г-н Директор.

— Да, аз също силно желая напредък и успех. Вече толкова години чакаме, че съм нетърпелив да видя тръгването и завръщането на кораба. Но това означава, че щом отпътува, ние ще загубим връзка с него.

Той кимна замислено, а Фишър тактично запази мълчание. (Какво става? Накъде бие старият мечок?) Коропатски погледна Фишър.

— Знаете ли, че Звездата Съсед се движи към нас?

— Да, г-н Директор, чух това, но ми се струва, че според общото мнение, тя ще премине на достатъчно голямо разстояние, за да не ни засегне.

— Това е мнението, което искаме хората да имат. А истината, Фишър, е че Звездата Съсед ще премина достатъчно близо, за да повлияе значително на земната орбита.

Фишър беше потресен.

— И ще унищожи планетата?

— Не във физическия смисъл. Климатът обаче ще се промени така, че Земята ще стане необитаема.

— Това сигурно ли е? — попита Фишър, който не искаше да повярва.

— Учените никога не са напълно сигурни. Но са достатъчно сигурни, за да ни накарат да вземем мерки. Разполагаме с пет хиляди години и можем да се движим със свръхсветлинна скорост — ако корабът работи.

— Щом д-р Уендел казва, че работи, г-н Директор, аз съм сигурен, че е така.

— Да се надяваме, че доверието ви е оправдано. Но въпреки петте хиляди години и полетите със свръхсветлинна скорост, шансовете ни не са големи. Ще трябва да създадем сто и тридесет хиляди Колонии като Ротор, на които да прехвърлим осем милиардното население на Земята плюс достатъчно растения и животни, за да осигурим нормални условия за живот. Това прави по двадесет и шест Ноеви Ковчега на година, ако започнем веднага. И при положение, че през следващите пет хиляди години населението на Земята не нарасне.

— Може би, — каза Фишър внимателно, — ще успеем да създаваме средно по двадесет и шест на година, тъй като с времето опитът ни ще нарасне, а и от десетилетия контролът ни над прираста на населението е ефикасен.

— Много добре. Сега ми отговорете на следващия въпрос. Ако успеем да прехвърлим населението на Земята на сто и тридесетте хиляди Колонии, като използуваме изцяло земните ресурси, както и тези на Луната, Марс и астероидите и оставим съдбата на Слънчевата Система в ръцете на Звездата Съсед, къде ще отидем с всички тези Колонии?

— Не знам, г-н Директор, — каза Фишър.

— Ще трябва да намерим планети, подобни на Земята, които да приемат многобройното ни население, без да изискват допълнително приспособяване. За това също трябва да се помисли и то още сега, а не след пет хиляди години.

— Дори да не намерим подходящи планети, можем да пуснем Колониите в орбита около подходящи звезди. — Фишър несъзнателно описа кръг с показалец.

— Драги мой, това няма да стане.

— Моите уважения, г-н Директор, но точно това става тук в Слънчевата Система.

— Съвсем не. Тук в Слънчевата Система има една планета, на която дори днес, въпреки всички Колонии, живеят деветдесет и девет процента от човешкия вид. Ние сме човечеството, а Колониите са нещо като отронени листи около нас. Могат ли те да съществуват независимо от нас? Нямаме доказателство за това, а аз мисля, че не могат.

— Може би сте прав, г-н Директор, — каза Фишър.

— Може би? В това няма съмнение, — отвърна разпалено Коропатски. — Заселниците се преструват, че ни презират, но ние изпълваме мислите им. Ние сме тяхната история. Ние сме техният модел. Ние сме енергийният източник, към който те се завръщат отново и отново, за да се презаредят. Ако останат сами, те ще загинат.

— Може и да сте прав, г-н Директор, но такъв експеримент не е правен. Никоя Колония не е правила опит да съществува самостоятелно, без планета…

— Такъв опит е правен, или поне аналогичен. В ранната история на човечеството някои хора се заселили на острови, като по този начин се отделили от останалите. Ирландците населили Исландия, норвежците населили Гренландия, бунтовници населили Питкаирнските острови, полинезийците населили Великденските острови. Резултатът? Колонизаторите загинали, а в някои случаи напълно изчезнали. Винаги застой. Никаква цивилизация не се е развила, освен на континентите или на островите в непосредствена близост до тях, човечеството има нужда от пространство, простор, разнообразие, хоризонти, граници. Разбирате ли?

— Да, г-н Директор, — отвърна Фишър. (След определен момент е безполезно да се спори.)

— Така че… — и Коропатски нравоучително постави десния си показалец върху лявата си длан, — … трябва да намерим планета, поне една планета на първо време. Което ни отвежда до Ротор.

Фишър учудено вдигна вежди.

— До Ротор, г-н Директор?

— Да. Какво се е случило с тях през тези четиринадесет години?

— Д-р Уендел е на мнение, че вероятно са загинали. — (Казвайки това, той усети силна болка. Винаги усещаше тази болка, когато мислеше за това.)

— Знам. Разговарял съм с нея и приех думите й без да споря. Но бих искал да чуя и вашето мнение.

— Нямам мнение, г-н Директор. Само искрено се надявам, че са оцелели. Аз имам дъщеря на Ротор.

— Може би все още имате. Помислете! Какво може да ги е унищожило? Някаква техническа неизправност? Ротор не е кораб, а Колония, на която за петдесет години не е имало сериозна повреда. От тук до Звездата Съсед е пътувал през празно пространство, а има ли нещо по-безопасно от празното пространство?

— Малка черна дупка, незабелязано астероидно тяло…

— Какви са доказателствата? Според астрономите това са само предположения с почти нулева вероятност. Дали хиперпространството има някакви свойства, които може да са унищожили Ротор? От години експериментираме с хиперпространството, но не сме открили нищо опасно. Така че можем да предполагаме, че Ротор благополучно е стигнал до Звездата Съсед, ако изобщо се е запътил натам, но изглежда всички са на мнение, че не е вероятно да е отишъл другаде.

— Иска ми се да мисля, че са пристигнали благополучно.

— Но тогава възниква въпросът: Ако Ротор е в безопасност около Звездата Съсед, какво прави там?

— Съществува. — (Това беше нещо между въпрос и твърдение.)

— Но как? Като обикаля около Звездата Съсед? Самотна Колония на безкрайно, самотно пътешествие около една звезда червено джудже? Не ми се вярва. Те ще загинат и няма да им е необходимо много време, за да разберат това. Сигурен съм, че не след дълго ще загинат.

— И ще се оставят да умрат? Това ли е вашето заключение, г-н Директор?

— Не. Ще се откажат и ще се върнат. Ще се признаят за победени и ще се върнат на сигурно място. Те обаче не постъпиха така и знаете ли какво си мисля? Мисля, че са открили обитаема планета около Звездата Съсед.

— Но около едно червено джудже е невъзможно да съществува обитаема планета, г-н Директор. Има недостиг на енергия, а ако е много близо, ще се получи прекалено голям приливен ефект. — Той замълча и смотолеви смутено: — Д-р Уендел ми обясни това.

— Да, астрономите и на мен ми го обясниха. Но… — той поклати глава — … от опит знам, че колкото и да са сигурни учените, природата умее да ги изненадва. Както и да е, разбирате ли защо ви включваме в това пътуване?

— Да, г-н Директор. Вашият предшественик ми обеща това в замяна на добре свършената работа.

— Аз имам и по-добра причина. Моят предшественик, който беше голям човек, човек достоен за уважение, накрая беше един болен старец. Враговете му смятаха, че страда от параноя. Той вярваше, че на Ротор са знаели в каква опасност се намира Земята и са ни напуснали без да ни предупредят, защото са искали тя да бъде унищожена, и следователно Ротор трябва да бъде наказан. Но него вече го няма и сега аз съм тук. Не съм нито стар, нито болен, нито страдам от параноя. Ако Ротор е при Звездата Съсед, ние нямаме намерение да им причиним зло.

— Много се радвам, но това не е ли нещо, което трябва да обсъдите с д-р Уендел? Тя ще бъде капитан на кораба.

— Д-р Уендел е Заселник, а вие сте предан Землянин.

— Д-р Уендел от години работи предано над проекта за свръхсветлинна скорост.

— Нейната преданост към проекта не подлежи на съмнение. Но предана ли е на Земята? Можем ли да разчитаме тя да носи посланието и духа на земните намерения към Ротор?

— Мога ли да попитам, г-н Директор, какви по-точно са земните намерения към Ротор? Доколкото разбирам, вече не възнамерявате да накажем тази Колония за това, че не ни е предупредила.

— Точно така. Това, което искаме сега, е сътрудничество, братство, най-топли чувства. След установяване на приятелски отношения трябва да се върнете с колкото е възможно повече информация за Ротор и планетата.

— Сигурен съм, че ако кажете всичко това — ако обясните всичко това — на д-р Уендел, тя ще го изпълни.

Коропатски се подсмихна.

— Това е логично, но нали знаете. Тя не е в първа младост. Тя е чудесна жена, нямам никакви забележки, но е на петдесет години.

— И какво от това? — Фишър се почувствува засегнат.

— Тя знае, че когато се върне от един успешен свръхсветлинен полет, за нас тя ще е по-ценна от когато и да било с жизненоважния опит, който има; ще ни е нужна, за да проектира нови, по-добри, по-съвременни свръхсветлинни кораби, да обучава млади хора като пилоти. Сигурно знае, че никога няма да й позволим да предприеме ново пътуване през хиперпространството, просто защото ще е прекалено ценна, за да допуснем подобен риск. Следователно преди да се върне, тя може да се поддаде на изкушението да удължи пътуването. Може да поиска да изследва нови звезди и да достигне нови хоризонти, но рискът, който поема като отива на Ротор, за да събере информация и да се върне, е достатъчно голям и не можем да позволим да поема допълнителен риск. Нямаме и време за губене. Разбирате ли? — Гласът му стана суров.

Фишър преглътна.

— Навярно нямате основание…

— Имам пълно основание. Положението на д-р Уендел тук, като Заселник, винаги е било деликатно. Надявам се, че разбирате. На нея разчитаме най-много от всички, а тя е Заселник. Тя беше обект на подробно психологическо изследване. Проучена е най-щателно, с и без нейно знание, и сме напълно сигурни, че ако има възможност да удължи пътуването, тя ще се възползува от нея. А след като няма да поддържаме връзка, няма да знаем нито къде е, нито какво прави. Няма да знаем дори дали е жива.

— Защо ми казвате всичко това, г-н Директор?

— Защото знаем, че вие имате голямо влияние върху нея. Вие можете да я ръководите, ако сте твърд.

— Струва ми се, че надценявате влиянието ми, г-н Директор.

— Сигурен съм, че не е така. Вие също бяхте обект на изследвания и знаем точно колко е привързана към вас добрата докторка — може би повече, отколкото предполагате. Знаем още, че вие сте предан син на Земята. Можехте да заминете с Ротор, да останете при жена си и дъщеря си, но вие се върнахте на Земята, въпреки че това ви струва раздялата с тях. Още повече, че направихте това със съзнанието, че моят предшественик, Директорът Танаяма, ще сметне, че сте се провалил поради неуспеха ви да донесете информация за хиперпространствения метод и че кариерата ви може да рухне. За мен това е достатъчно доказателство, че мога да разчитам да държите д-р Уендел под строг контрол и да я върнете възможно най-бързо, и че този път — този път — ще ни донесете нужната информация.

— Ще се постарая, г-н Директор, — каза Фишър.

— Сякаш се колебаете, — каза Коропатски. — Моля ви да разберете значението на молбата ми. Трябва да знаем точно какво правят, колко са силни и какво представлява планетата. Узнаем ли всичко това, ще знаем какво ние трябва да направим, колко силни трябва да бъдем и за какъв живот трябва да се подготвим. Защото, Фишър, на нас ни е нужна планета и то сега. И нямаме друг избор, освен да вземем планетата на Ротор.

— Ако такава изобщо съществува, — каза Фишър с дрезгав глас.

— По-добре да съществува, — каза Коропатски. — От това зависи оцеляването на Земята.

Двадесет и седем

Живот

59

Сийвър Дженар бавно отвори очи и примигна на светлината. Отначало му беше трудно да фокусира.

Малко по малко образът се избистри и Дженар разпозна Рене Д’Обисон, главен неврофизик на Купола.

Дженар промълви с отпаднал глас:

— Марлейна?

Д-р Д’Обисон каза сурово:

— Изглежда е добре. Засега съм загрижена за теб.

Мрачно предчувствие обзе Дженар и той се опита да го разсее с черен хумор.

— Трябва да съм по-зле отколкото предполагах, ако Ангелът на Епидемията е тук.

След като Д’Обисон не отговори, Дженар попита рязко:

— Така ли е?

Тя сякаш се съживи. Висока и суха, тя се наведе над него и присви пронизително сините си очи, от което тънките бръчки около тях станаха по-дълбоки.

— Как се чувствуваш? — попита тя без да отговори на въпроса му.

— Уморен. Много уморен. Иначе съм добре. Мисля? — Възходящата интонация трябваше да послужи като повторение на въпроса му.

— Спа пет часа, — каза тя. Пак не му отговори.

Дженар изпъшка:

— Въпреки това съм уморен. А и трябва да отида до тоалетната. — Той се опита да седне.

Д-р Д’Обисон даде знак на един млад човек, който бързо се приближи и почтително постави ръка под лакъта на Дженар, но той възмутено го отблъсна.

— Моля те, — каза Д’Обисон, — позволи му да ти помогне. Все още не сме ти поставили диагноза.

Десет минути по-късно, когато Дженар беше отново в леглото си, той каза мрачно:

— Не сте поставили диагноза. Направихте ли ми мозъчно сканиране?

— Разбира се. Веднага.

— И?

Тя сви рамене.

— Не открихме нищо, но ти спеше. Ще ти направим още едно в будно състояние. И ще трябва да останеш под наблюдение.

— Защо? Мозъчното сканиране не е ли достатъчно?

Тя вдигна посивелите си вежди.

— А ти смяташ ли, че е достатъчно?

— Не се шегувай. Накъде биеш? Кажи го направо. Не съм дете.

Д’Обисон въздъхна.

— Случаите на Епидемията, които сме имали, показват интересни особености при мозъчно сканиране, но досега не сме имали възможност да направим сравнение с предепидемното им състояние, тъй като никой от пострадалите не е подлаган на сканиране преди началото на болестта. Когато в Купола беше въведена задължителна и общовалидна програма за мозъчно сканиране, вече нямаше типични случаи на Епидемията. Знаеш ли това?

— Не ме изпитвай, — каза Дженар раздразнено. — Разбира се, че го знам. Да не мислиш, че съм загубил паметта си? Това ме кара да мисля — представи си, все още мога да мисля — че въпреки че разполагате с мои по-ранни изследвания и сте имали възможност да ги сравните с това, което току-що сте ми направили, не сте открили нищо показателно. Така ли е?

— Няма никакво забележително отклонение, но може би трябва да смятаме това за предклинична ситуация.

— Дори да не откриете нищо?

— Може да се касае за едва забележимо изменение, което да не забележим, ако не търсим именно него. В края на краищата, ти колабира, а това не е обичайно за теб, Коменданте.

— Направете ми сега мозъчно сканиране в будно състояние и ако пак е нещо толкова незабележително, че ви убегне, ще се примиря с него. Кажи ми обаче за Марлейна. Сигурна ли си, че е добре?

— Аз казах, че изглежда добре, Коменданте. За разлика от теб, тя не прояви неестествено поведение. Тя не припадна.

— И сега е в безопасност в Купола?

— Да, тя те върна точно преди да изгубиш съзнание. Не си ли спомняш?

Дженар се изчерви и измънка нещо.

Д’Обисон продължи язвително:

— Може би ще ни кажеш точно какво си спомняш, Коменданте. Кажи ни всичко. И най-малката подробност може да е от значение.

Докато се опитваше да си спомни, неудобството на Дженар нарасна. Струваше му се, че е минало много време и подробностите бяха избледнели като че ли се опитваше да възпроизведе някакъв сън.

— Марлейна си сваляше Е-костюма. — И добави тихо: — Нали?

— Точно така. Тя се върна без него и се наложи да изпратим човек да го донесе.

— Ами, когато забелязах какво прави, аз се опитах да я спра. Спомням си, че д-р Инсиня извика и това ме накара да обърна внимание на Марлейна, която се намираше на известно разстояние от мен, до потока. Опитах се да извикам, но от шока не можах да издам никакъв звук. Опитах се да стигна до нея бързо, да… да…

— Да изтичаш до нея, — довърши Д’Обисон.

— Да, но… но…

— Но установи, че не можеш. Намирал си се в състояние, подобно на парализа. Права ли съм?

Дженар кимна.

— Да. Нещо подобно. Опитах се да изтичам, но… сънувала ли си от тези кошмари, в които те гонят, но не можеш да помръднеш?

— Да. На всеки се е случвало. Това обикновено става, когато ръцете или краката ни са се омотали в завивките.

— Беше като в сън. Накрая успях да извикам, но съм сигурен, че без Е-костюма не е могла да ме чуе.

— Прималя ли ти?

— Не точно. Чувствувах се безпомощен и объркан. Сякаш нямаше смисъл да опитвам да помръдна. Тогава Марлейна ме видя и дотича. Трябва по някакъв начин да е разбрала, че съм в беда.

— Не личеше тя да има проблем с тичането. Така ли?

— Не забелязах такова нещо. Тя май стигна до мен. После ние… Ще бъда честен, Рене. Не помня какво е станало след това.

— Дойдохте заедно до Купола, — каза Д’Обисон спокойно. — Тя ти помагаше, подпираше те. А щом влязохте, ти изгуби съзнание и сега… си тук.

— И смяташ, че съм болен от Епидемията.

— Мисля, че случилото се не е естествено, но не мога да открия нищо в мозъчното ти изследване и съм озадачена. Това е.

— Трябва да е било от шока да видя Марлейна в опасност. Защо ще си сваля Е-костюма, ако не се… — Тук той замълча.

— Ако не се предава на Епидемията? Това ли искаш да кажеш?

— Това ми мина през ум.

— Но тя изглежда е добре. Ще поспиш ли още малко?

— Не. Вече съм буден. Направи ми още едно мозъчно сканиране и гледай да излезе отрицателно, защото сега, след като разказах цялата история, се чувствувам много по-добре. А след това се връщам към работата си.

— Дори мозъчното сканиране да изглежда нормално, Коменданте, ще останеш на легло поне двадесет и четири часа. За наблюдения, както сам разбираш.

Дженар простена драматично.

— Не можеш да постъпиш така. Не мога да лежа тук двадесет и четири часа и да зяпам тавана.

— Няма да е необходимо. Можеш да четеш или да гледаш холовизия. Може дори да приемеш един-двама посетители.

— Предполагам, че посетителите също ще ме наблюдават.

— Възможно е да бъдат разпитани след това. А сега да подготвим отново мозъчния скенер. — Тя се извърна, след това се обърна към него и меко се усмихна.

— Напълно е възможно да си добре, Коменданте. Реакциите ти изглеждат нормални. Но трябва да сме сигурни, нали?

Дженар изсумтя, а когато Д’Обисон се обърна отново и се отдалечи, той й направи гримаса. Това, реши той, също е нормална реакция.

60

Когато Дженар отново отвори очи, видя Юджиния Инсиня, която го гледаше тъжно.

Той се изненада и се опита да седне.

— Юджиния!

Тя му се усмихна, но това не направи лицето й по-малко тъжно.

— Казаха ми, че мога да вляза, Сийвър, — каза тя. — Казаха, че си добре.

Дженар изпита голямо облекчение. Той знаеше, че е добре, но беше приятно да чуе, че мнението му е потвърдено.

— Разбира се, че съм добре, — каза наперено той. — Нормален резултат от мозъчното изследване, направено докато спя. Нормален резултат в будно състояние. Нормален резултат навеки. Но как е Марлейна?

— Нейните изследвания също са напълно нормални, но дори това не я разведри.

— Виждаш, — каза Дженар, — че както ти обещах, аз бях канарчето на Марлейна. Каквото и да беше това, аз бях засегнат преди нея.

Изведнъж настроението му се промени. Не беше време за шеги. Той каза:

— Юджиния, не знам как да ти се извиня. Първо, не наблюдавах Марлейна, а след това бях парализиран от ужас и не успях да направя нищо. Напълно се провалих и то след като те убеждавах, че ще се грижа за нея. Наистина нямам оправдание.

Инсиня клатеше глава.

— Не, Сийвър. Вината изобщо не е твоя. Толкова се радвам, че тя те доведе.

— Вината не е моя? — Дженар се смая. Разбира се, че беше виновен.

— Ни най-малко. Има нещо много по-лошо от глупавата постъпка на Марлейна или от това, че ти не можа да реагираш. Много по-лошо. Сигурна съм.

Дженар настръхна. Какво по-лошо? помисли си той.

— Какво се опитваш да ми кажеш?