Но да се върна към моя разказ. Аз бях сега вече далеч от всякакви приключения и цял бях потънал в учението. Всяка секунда беше ми заета и съвсем забравих, че на света съществува цар Алкохол. Работата е там, че около мене никой не пиеше. Ако се намереше около мене някой любител на пиенето и ме почерпеше, аз, разбра се, пак щях да почна да пия. Но такъв нямаше и аз прекарвах малкото си свободни часове или с шахмат, или пък се разхождах със симпатични госпожици — студентки, или най-после яздех велосипеда в ония редки, щастливи дни, когато той не беше в заложната къща.

Непрекъснато подчертавам следното: у мене нямаше ни най-малък признак на оная жажда за пиене, която е характерна за алкохолиците, въпреки продължителната и строга школа, която бях минал под ръководството на цар Алкохол. Аз скъсах с оня предишен живот и ме хвърляше във възторг чисто аркадската простота в отношенията на студенти и студентки, а на това отгоре бях си пробил път в царството на мисълта и бях духовно опиянен. Както скоро узнах, и след духовното опиянение се случва един вид напиване.

Глава 22

Курсът на висшата школа траеше три години. Обзе ме нетърпение. При това не можех да продължавам учението и поради материални причини. Във всеки случай аз не можех да изтрая три години; а между това много ми се искаше да вляза в Държавния университет. След като прекарах в школата една година, реших да съкратя времето. Взех пари назаем и постъпих в старшия курс на подготвителните курсове, където подготвяха за приемни изпити. Според условията аз трябваше след четири месеца да бъда готов за постъпване в университета. По такъв начин съкращавах времето на учението си с цели две години.

И как зубрех! За една трета от годината трябваше да свърша работа — и при това непривична за мене, — която се минава за цели две години. Аз зубрех и зубрех в продължение на пет седмици, така че накрая различни квадратни уравнения и химически формули просто стърчаха из ушите ми. Но тогава веднъж дойде при мене директорът и ме отведе настрана. За жалост той бил принуден да ми върне таксата и да ме помоли да напусна курсовете. Въпросът не бил, че съм имал лош успех. Аз съм се учел добре; той бил уверен, че ако вляза в университета, и там работата ми ще бъде отлична. Цялото нещастие било в това, че моето постъпване при него предизвикало различни тълкувания и мълви. Как! За четири месеца да мина два класа! Та това е просто неприлично. А при това в университета започнали да се отнасят много строго към учениците от разни подготвителни заведения. Може да стане някоя история, а той съвсем не желае това, и затова по-добре ще бъде да напусна доброволно.

И аз напуснах. Върнах сумата, която бях взел назаем и седнах, стиснал зъби, да зубря — сам, без ръководител. До започването на приемните изпити в университета оставаха още три месеца. Без да се ползувам от никакви лаборатории, без учител, седейки у дома в спалнята, аз се мъчех да вкарам и наредя в ума си за някакви три месеца двегодишния курс на учение; заедно с това трябваше да повтарям онова, което бях минал и по-първата година.

Учех по дванадесет часа в денонощие. В продължение на три месеца работих по тоя начин, като си давах почивка само в най-редки случаи. Преуморих се и физически, и умствено, но все зубрех. Започна да се преуморява зрението ми; заболяха очите ми — но за щастие не се отказаха съвсем да ми служат. Накрая може и да се побърках малко. Помня, че по това време бях твърдо убеден, че съм открил формулата за квадратурата на кръга, но отложих благоразумно проверката на откритието си за след като издържа изпитите. Тогава — мислех си — аз ще им дам да разберат!

Най-после започнаха изпитите. Те продължаваха няколко дни. През цялото време, докато траеха, аз почти не склопих очи: буквално всяка секунда посвещавах на зубрене или повтаряне на миналото. В резултат се оказа, когато издържах последния изпит, че съм получил досущ пълна преумора на мозъка. Стана ми противно да гледам книги. Не исках за нищо да мисля, не исках дори да виждам човек, способен да мисли.

При моето състояние само едно можеше да ми помогне, аз сам си предписах това лекуване — трябваше да поскитам. Дори не дочаках резултата от изпитите. Помолих един познат да ми заеме една лодка с платна, внесох вътре вързоп с одеяла, пакет различни провизии, дигнах платното и отплувах. Ранният утринен отлив подхвана лодката и я отнесе от Оукландския залив. Там попаднах в течението и с помощта на един хубав ветрец бързо се понесох по-нататък. Заливът Сан Пабло димеше, димеше и проливът Каркинец при фабриката Селби; аз се взирах в «опознавателните» пунктове и ги оставях един след друг; Нелсън едно време бе ме научил да се ориентирам по тях, когато плавахме с него на «Северен елен», незабравимата гемия, която винаги плаваше с всичките си платна.

Отпред се показа градът Бенишия. Минах като стрела покрай входа в залива на Търнъровата корабостроителница, заобиколих пристанището Солано и се изравних с редица лодки; тук видях, притиснати един в друг, рибарски шлепове; бях пак в ония места, където някога водих бурен живот и се отдавах на пиянство.

И ето тук се случи с мене нещо; едва след много години разбрах цялото значение на това събитие. Аз съвсем не смятах да се спирам в Бенишия. Течението беше попътно, вятърът свиреше и надуваше платната; за човек, свикнал с морето, времето беше просто чудесно. Отпред се показаха носовете Бул Хед и Арми Пойнт, които преграждаха входа в залива Суисун, който също димеше. И все пак, щом съзрях рибарските шлепове, без да му мисля, веднага завъртях кормилото, спуснах платното и насочих лодката към брега. В миг в дъното на моя преуморен мозък нещо се размърда и аз разбрах какво ми се иска. Искаше ми се питие, искаше ми се да се напия.

Това желание беше неудържимо; то беше нещо напълно определено. Най-много от всичко на света моят преуморен от работа, измъчен мозък жадуваше облекчение от чувството на преумора. Това облекчение трябваше да се търси там, където досега винаги бях го намирал. Тука е именно цялата същност на работата. За пръв път през целия си живот съзнателно, нарочно, исках да се напия. Това беше нова, съвсем неизвестна за мене досега проява на силата на цар Алкохол. Това желание не беше физическо; не тялото ми, а умореният, изтощеният мозък жадуваше опиянение, жадуваше забрава.

И ето сега пристъпвам към главното, към същността на самата същност, тъй да се каже. Ако по-рано не бях пиянствувал, мисълта да се напия не би ми дошла на ум дори при най-силна мозъчна преумора. Започнал с физическо отвращение към спиртните питиета, редица години пил изключително за компания с другари, и то само защото в своя скитнически живот на всяка крачка се натъквах на цар Алкохол, стигнах сега до оня стадий, когато моят мозък искаше не само питие, но пълно опиянение. Но ако не бях се приучвал дълго време на спиртните питиета, нямаше да усещам потребност от тях. Щях да мина покрай мис Бул Хед, без да се спирам; в бялата пара, която се издигаше от повърхността на залива Суисун, в опиянението от вятъра, който свиреше край мене и надуваше платното ми, щях да намеря забрава и отдих и да освежа уморената си глава.

И така аз спрях до брега, завързах лодката и започнах бързо да се промушвам между шлеповете на рибарите. Чарли Льо Грант се хвърли на врата ми. Лизи, жена му, ме притисна към разкошната си гръд. Били Мърфи, Джо Лойд — все остатъци от старата гвардия — ме заобиколиха и запрегръщаха. Чарли грабна един бидон и тръгна към кръчмата на Йоргенсон, която беше там наблизо, отвъд железопътната линия. Бидонът означаваше, че той отива за бира. А мене ми се пиеше уиски и затова му извиках да вземе една бутилка.

Много пъти пътува тази бутилка през релсите и назад. Започнаха да надзъртат към нас и други още стари приятели от ония добри стари времена — рибари — гърци, руси, французи. Всеки черпеше поред, а после започваха пак отначало. Рибарите идваха и си отиваха, а аз оставах и пиех с всички. Аз се опивах от уискито, мятах чашите една след друга. Гълтах с жадност огнената течност и се наслаждавах, когато почувствах, че главата ми започна да шуми.

Дойде Раковината, който някога, преди мене, беше компаньон на Нелсън; той беше все така красив, но станал още по-разпуснат; станал дори не съвсем нормален от усилено пиянство. Той тъкмо бе се скарал с другаря си на гемията «Газела», при което си послужили с ножове и юмруци; сега му се искало да се напие и да усили трескавото възбуждение, в което го хвърляше споменът за свиването. Пиейки уиски, ние с него си спомнихме за Нелсън, който почиваше вечен сън тук, в Бенишия; говорихме за него и плакахме, спомняхме си само добрите му качества и пак, и пак пращахме за уиски.

Всички ме придумваха да остана там да пренощувам, но през отворената врата се виждаха вълните, издигани от силния вятър, и неговият вой пищеше в ушите ми. И тук, докато се мъчех да забравя, че цели три месеца съм седял над книгите по деветнадесет часа в денонощие, Чарли Льо Грант пренесе всичките ми принадлежности в един голям шлеп за ловене на лососи. Той добави към моя багаж едно чувалче въглища, малка печка, мангал, кафениче, тиганче; сложи още кафе и месо и една току-що уловена риба.

Моите приятели трябваше да ме подкрепят, докато мина през несигурната скеля и вляза в лодката. Те също ми закрепиха шпринтовете така, че платното се изопна силно и стана като дъска. Неколцина се изплашиха и не искаха да затягат шпринтовете, но аз взех да настоявам и Чарли ме подкрепи. Той не се съмняваше в мене — той ме знаеше отдавна, че щом съм в състояние да виждам какво има отпреде ми, това значи, че съм в състояние и да управлявам лодка.

Времето на прилива бе се свършило. Отливът мощно гонеше вълните от брега, но откъм морето духаше свиреп вятър и от неговата среща с отлива в морето ставаше силно вълнение. Заливът Суисун цял кипеше и се белееше от зайчета. Но рибарските гемии не се страхуват от вълнение, а аз умеех да управлявам добре; аз насочих носа пряко вълните, полетявах над гребените им, спущах се надолу и през всичкото време непрестанно мърморех с пиянски глас и високо изказвах презрението си към всички книги и учения. Вълните се плискаха върху борда, пълнеха лодката с вода на цял фут височина, но аз само се смеех, чувствувайки, че водата шляпа под краката ми, пеех с цяло гърло и изказвах презрението си към вятъра и океана. Аз наричах сам себе си господар на живота, носен от разярени стихии, а заедно с мене се носеше цар Алкохол. Аз ту изричах математически формули, ту излагах философски теории, сипех аксиоми, цитати, ту запявах някогашните песни от онова време, когато напуснах фабриката за консерви, за да стана пират на стриди; те бяха: «Черната Лулу», «Бързо облаче», «Разбойникът от Бостън», «Елате при мене, скитници-играчи», «Да можех да летя като птичка», «Шенандла» и «Ранцо, деца, Ранцо».

След няколко часа, когато залезът запали пожар в небето, аз се озовах там, където се сливат мътните води на реките Сакраменто и Сан Хоакино. Тук прелетях като стрела по гладката повърхност на затворения от всички страни залив, покрай Блек Даймонд, влязох в устието на Сан Хоакино и се добрах до Антиока. Към това време вече успях да отрезнея донякъде и здравата да огладнея; спрях до брега, наред с един голям, натоварен с картофи, шлеп, външността на който ми се видя позната. И наистина там намерих приятели; те ми изпържиха моята риба с прованско масло и ме гостиха с много хубаво рагу от месо, което вкусно миришеше на чесън, и с италиански хляб, с дебела кора, но без масло, всичко това поляхме с гъсто, силно, червено вино.

Моята лодка беше пълна с вода, но аз можех да намеря пейка и сухо легло в удобната каюта на шлепа. Там легнах и дълго пуших, разговаряйки с приятелите за едно време, а над нас вятърът фучеше в платната и изопнатите въжета се удряха о мачтата.

Глава 23

Плавах цяла седмица; след това се върнах у дома, напълно готов да се заловя със занятията в университета. След онова пиянство не пих цяла седмица. За да не пия, трябваше да избягвам старите приятели, защото в оня весел, разгулен живот, към който бях се върнал, цар Алкохол се срещаше на всяка крачка. Тогава първият ден ме повлече към виното, но после през следващите дни вече не ми се искаше да пия. Умореният ми мозък си почина, въображенията от морален характер тук не играеха никаква роля. Аз съвсем не съжалявах и не се срамувах, че взех участие в оргията там, в Бенишия; аз дори не си спомнях за нея и с радост се върнах към моите книги и занятия.

Едва много години след това си спомних този случай и разбрах цялото му значение. В онова време, пък и дълго след това, аз гледах на тази случка просто като на весел гуляй. Но затова пък още по-късно, когато пак узнах какво значи страдание от умствена преумора и прекомерно напрежение на мозъка, бе ми съдено да си припомня всичко и още веднъж да изпитам мъчителното желание да намеря забрава във виното.

Но като не се смята този единствен случай в Бенишия, аз продължавах да водя абсолютно трезвен живот. Не пиех, първо, защото не ми се пиеше; второ — живеех сега обиколен от книгите и се движех в обществото на студентите, където не бе прието да се пиянствува. Ако бях се озовал както по-рано между весели скитници, разбира се, че щях да започна и аз да се напивам. Защото там именно е цялото нещастие, главният недостатък на оня път, по който вървят любителите на приключения: този път е царството на цар Алкохол.

Аз минах първия семестър на първия курс и през януари 1897 година влязох във втория. Но липсата на средства, а освен това съзнанието, че университетът не ми дава всичко онова, което ми е нужно, а ми отнема твърде много време — всичко това ме накара да напусна. Това не ме огорчи особено много. Бях учил две години и — което беше още по-ценно — бях много чел. Освен това се научих да се изказвам по-правилно. Наистина все още правех грешки, но вече не в писмо, а само понякога в разговор, когато се вълнувах за нещо.

Реших веднага да си избера кариера. Четири отрасли много ме интересуваха: първо — музиката; второ — поезията; трето — искаше ми се да пиша на философски, политико-икономически и политически теми; и най-после, четвърто — впрочем то ме привличаше най-малко — мислех да се занимавам с белетристика. Но след това решително зачертах музиката от списъка, като знаех, че нищо няма да излезе от това. Аз седнах в стаята си и се залових едновременно за второто, третото и четвъртото. Боже мой, как горещо се залових за работа! Цял кипях от жажда за творчество, горях като в треска. Струва ми се, че всеки друг на мое място не би издържал. Чудя се как не ме сполетя размекване на мозъка от прекомерна работа и не ме пратиха в лудницата. Аз пишех, пишех всичко, каквото щеш — тежки трактати, къси разкази с научен и социологичен характер, стихове от всички видове, като почнеш от сонети и триолети и свършиш с трагедия, написана в бели стихове, и слоноподобна епическа поема в духа на Спенсър. Имаше случаи, когато седях пред масата по петнайсет часа в денонощие, из ден в ден, и пишех, без да спра. Понякога съвсем забравях за ядене или просто отказвах да отида да обядвам, за да не се откъсвам от хартията, върху която нахвърлях страстните излияния на душата си.

А след това започна историята с пишещата машина. Мъжът на сестра ми имаше машина, с която работеше през деня. Нощем той ми позволяваше да се ползувам от нея. Чудна машина беше тя. Готов съм да заплача, като си спомня борбата си с нея. Тя беше вероятно модел от първите години на ерата на пишещите машини. Шрифтът беше само от главни букви. В нея се криеше някакъв зъл дух. Тя не се подчиняваше на никакви физически закони и всяка секунда опровергаваше древната и почтена аксиома, че еднаквите действия дават еднакви резултати. Готов съм да твърдя под клетва, че тази машина никога не постъпваше еднакво два пъти подред. Тя пак и пак доказваше, че съвсем различни действия могат да дават еднакви резултати.

Как ме болеше кръстът от нея! Преди това моят кръст издържаше каквото щеш напрежение, а при моя предишен живот, който не се отличаваше с особена изнеженост, той понасяше много и твърде много. Но тази машина ми доказа, че съм нямал кръст, а някаква слаба тревичка. Усъмних се дори в силата на плещите си. След всяка схватка с машината те ме боляха като от ревматизъм. Клавишите й трябваше да удрям с такава сила, че някой в другата стая взимаше този звук за гръм или помисляше, че се чупят мебелите. Трябваше да удрям така силно, че нервът на показалеца ме болеше дори до лакътя, а по връхчетата на пръстите ми изкачаха мехури, които се пукаха и после пак излизаха.

Най-лошото бе, че не само се учех да пиша на машината, но едновременно с това и преписвах ръкописите си. За да напиша нищо и никакви хиляда думи, аз трябваше да извърша подвиг в смисъл на физическа издържливост — и заедно с това да изтърпя най-силното умствено напрежение, а между това всеки ден съчинявах много думи и трябваше да ги напечатам и изпращам на издателите, които чакаха.

Този живот — писане денем, печатане нощем — насмалко не ме умори. Хвана ме мозъчна преумора, нервна преумора, а на това отгоре и физическа преумора, а между това мисълта да се напия не ми дойде нито веднъж на ума. Аз летях много високо, за да имам нужда от някакво опиване. Всичкото си време, когато не спях, прекарвах — с изключение, разбира се, на ония часове, когато седях при машината — в някакво блажено състояние на творчество. Освен това не ме влечеше към чашата и по друга причина: та аз още вярвах в много неща — в любовта на мъжете и жените един към друг, в родителската любов, в човешката справедливост, в изкуството — с една дума, във всички ония призраци, върху преклонението, пред които е основан целият наш живот.

Но издателите, които чакаха моите произведения, предпочитаха да си остават в очакване. Моите ръкописи изминаваха необикновено количество мили, като пътуваха сякаш за рекорд между Тихия и Атлантическия океан. Може би именно необикновения вид на тези напечатани на чудатата машина редове пречеше на издателите да вземат поне някоя дреболия от мене. Аз продадох на букинистите всичките си учебници, които с такъв труд бях събирал на безценица. Вземах назаем малки суми, откъдето успеех, и позволявах на моя стар баща, който работеше с последни, бързо гаснещи сили, да ме храни.

Тази история не трая дълго, само няколко седмици. После се принудих да се предам и да се заловя за физически труд. А между това аз не чувствувах нужда да залея скръбта си с вино. Особено разочарование не изпитвах. Работата се отлагаше — това бе всичко. Може би наистина нямам достатъчно подготовка. Бях успял да науча вече много от книгите и съзнавах, че само съм се допрял до полата на одеждата на знанието. Но все още витаех в емпиреите. Цялото време, когато не спях, а също и по-голямата част от часовете, които би трябвало да посветя на съня, аз отдавах на книгите.

Глава 24

Най-после успях да намеря работа извън града, в една малка, прекрасно наредена пералня при Белмонтското училище. С още едно момче вършехме цялата работа — от сортировката и прането до гладенето на колосаните ризи, яки и маншети и сгъването на дантеленото бельо на професорските жени. Ние работехме извън сили, особено когато с настъпването на лятото учениците започнаха да носят платнени панталони. За да огладиш както трябва един чифт платнени панталони, трябва да употребиш сума време. А тези чифтове бяха твърде много. В продължение на безкрайни седмици ние се обливахме в пот над работата си, която изглеждаше, че никога няма да свърши. Колко често нощем, когато студентите хъркаха в леглата си, ние с моя другар се трудехме при електрическото осветление около парната машина или гладилната дъска.

Часовете се протакаха безкрай и работата изглеждаше тежка, макар че ние бяхме вече истински майстори на работата си и не хабяхме излишна енергия за безполезни движения. Получавах 30 долара на месец с храната — малко повече, отколкото в електрическата станция и фабриката за консерви. Разликата беше само в храната, която не струваше почти нищо на моя господар (ядяхме в кухнята), но ми помагаше да спестявам 20 долара на месец. По такъв начин оценката на моята закрепнала с годините сила, ловкост и на всички знания, които бях почерпил от книгите, се изразяваше в тая прибавка от 20 долара. Ако се съди по бързината, с която напредваше моята работа, аз можех да се надявам, че към края на живота си ще стана нощен пазач за 50 долара на месец или пък може би полицай със заплата 100 долара и различни странични доходи.

С моя другар така усърдно работехме през седмицата, че към събота се превръщахме в негодни за нищо развалини. Аз пак се почувствувах в отдавна познатото състояние на работен добитък; работех повече от един товарен кон и мислите, които през това време запълваха мозъка ми, едва ли се различаваха много от мислите на един кон. Бях донесъл със себе си в пералнята цяло сандъче книги, но скоро се убедих, че съвсем съм неспособен да прочета нито една от тях. Заспивах, щом започнех да чета, пък и ако успявах в продължение на няколко страници да запазя очите си отворени, все пак съдържанието безследно се изплъзваше от мене. Отказах се от занимания с такива трудни предмети като право, политическа икономия и биология и се опитах да се вдълбоча в по-леки, като история например. Но и там заспивах. Същото се повтори и с белетристиката. Като се убедих, че заспивам дори над увлекателни романи, напуснах работа. През цялото време, което прекарвах в пералнята, просто не успях да прочета нито една книга.

Когато в събота вечер прекратявахме работата до понеделник сутринта, аз освен желанието да спя чувствувах само още едно желание — да пия. Втори път в живота си чувах настойчивия зов на цар Алкохол. Първия път той бе предизвикан от преумора на мозъка. Но сега мозъкът ми не беше преуморен, напротив — той беше в състояние на пълно затъпяване поради отсъствие на каквато и да било работа. Там беше нещастието. Моят мозък, оживен от вида на новия свят, който бяха му открили книгите, жадно искаше храна и жестоко страдаше от принудителния застой и бездействие.

И аз, стар задушевен приятел на цар Алкохол, знаех, че той ще ми даде полет на фантазията, мечти за могъщество, всичко, което ще ми помогне да забравя въртенето на пералните машини, въртенето на валяците, бръмченето на центробежните изтисквачи, колосването и безкрайното занимаване с платнените панталони, които се бръчкат под моята хвърчаща ютия. В това е силата на цар Алкохол. Той намира пътя към вашите слабости, недостатъци, умора и изтощение. Той ви предлага лесен изход — и лъже, лъже отначало докрай. На тялото той дава лъжлива сила, на духа — лъжлив подем, а всичко наоколо прави да изглежда несравнено по-красиво, отколкото е всъщност.

Но не трябва да се забравя, че цар Алкохол взима различни образи. Той не всякога се обръща към слабостта и умората; понякога той призовава излишъка от сили, прекомерното възбуждение и тежестта от бездействието. Той може да стисне в ръката си ръката на всеки човек във всяко настроение. Той е способен да оплете всички хора в мрежата на своето очарование. Той заменя старите светилници с нови, дрипите на действителността — с лъскавите пулчета на илюзията и в резултат измамва всекиго, който се свърже с него.

Все пак аз не се добрах до виното по простата причина, че най-близката кръчма беше далеч една миля и половина от нашата пералня. Но това доказва само, че гласът на цар Алкохол не се чуваше толкова силно в моите уши. Ако той беше по-силен, аз нямаше да се спра пред десет пъти по-голямо разстояние, за да намеря вино. А от друга страна, ако имаше кръчма наблизо до ъгъла, без друго щях да се напия. Ала при сложните обстоятелства аз прекарвах своя единствен свободен ден под сянката на дърветата с празничните вестници и умората ми беше тъй голяма, че дори тяхната повърхностна пяна не бе по силите ми. Хумористичното приложение извикваше бледна усмивка на лицето ми и след това аз неизменно заспивах.

Макар че докрай не се подчиних на цар Алкохол, докато работих в пералнята, все пак той ми оказа известно влияние. Аз чух неговия зов, почувствувах глада на желанието, тъгата на наркотика. И това подготви у мене почва за по-силно влечение в последните две години.

Главната особеност на това влечение беше тая, че то се развиваше изключително в моя мозък. Моят организъм не искаше алкохол и по-скоро, наопаки, чувствуваше отвращение към него. Когато работех на електрическата станция, аз се уморявах физически и желанието да пия никога не проникваше в съзнанието ми. Но когато, след като издържах приемните изпити за университета, почувствувах умствена преумора, веднага се напих. В пералнята пак страдах от физическа преумора, която по сила не можеше нито дори приблизително да се сравни с умората от работата на станцията. Но разликата беше в това, не тогава умът ми още спеше. Между онова време и работата в пералнята пред мене се откри царството на разума. Когато возех количката с въглища, умът ми спеше; когато работех в пералнята, моят ум жаден за деятелност, търпеше кръстни мъки.

И безразлично дали се поддавах на чара на цар Алкохол, както в Бенишия, или се обуздавах, както в пералнята — семената на влечението към него даваха издънки.

Глава 25

След пералнята сестра ми и мъжът й ме наредиха за Клондайк. Това беше първото пътуване към тая страна за злато, което започна през есента на 1897 година. Аз бях на 21 година. Физически се чувствувах много добре. Помня как в края на прехода от 28 мили, с товар, през Чилкутския превал, от брега на Дайе към езерото Линдерман, аз не само не оставах назад от индианците, но дори веднъж ги преварих. Преходът от последната спирка до Линдерман е три мили. Аз минавах това разстояние по четири пъти на ден дотам и назад и всеки път, когато отивах за Линдерман, носех 150 фунта товар. Другояче казано, аз правех по ужасен път 24 мили, от които 12 под тежестта на 150 фунта.

Да, аз изпратих кариерата по дяволите и пак тръгнах из пътя на приключенията — да търся щастие. И разбира се, из пътя на приключенията срещнах цар Алкохол. Из тоя път както винаги се трупаха мъжествени рицари, романтици, скитници и търсачи на приключения, които лесно понасяха глада, но не можеха да минат без уиски. Уискито вървеше в крак с тях, а брашното лежеше небутнато край пътя, в ямите за пазене припасите.

За щастие трима от моите другари не пиеха. Затова аз пиех доста рядко само когато попадах в компания, която пие. Имах между припасите си кварта уиски, но през време на пътуването не я отварях. Едва шест месеца по-късно, когато стояхме в самотния лагер я отворих за доктора, който трябваше да оперира един болен без упойка. Докторът и пациентът пресушиха наедно моята бутилка. Чакаше ги операция.

След една година се върнах в Калифорния, за да се оправя от скорбута, и узнах, че баща ми е умрял и че по такъв начин аз оставах главна и единствена поддръжка на семейството. Ако ви кажа, че от Берингово море до Британска Колумбия пътувах с един параход като огняр, а оттам до Сан Франциско като пасажер на палубата, ще разберете, че не донесох от Клондайк нищо друго, освен скорбута.

Бяха тежки времена. Мъчно беше да се намери някоя случайна работа. А можех да се надявам само на нещо подобно, защото все още не знаех никакъв занаят. За кариера не мислех. Бях свършил с нея веднъж завинаги. Сега върху мене лежеше грижата да намеря препитание за две гърла освен моето и да запазя покрива над нашите глави. При това трябваше още да се снабдя със зимен костюм, защото моят го биваше само за през лятото. Съвсем необходимо беше да намеря веднага някаква работа. След това, като отпочина малко, бих могъл да помисля и за бъдещето си.

В тежки времена безработицата се отразява преди всичко върху неквалифицираните работници. Аз не знаех нищо друго освен пералното и морското дело. Отговорността пред семейството ми пречеше да отплавам в морето, а работа в някоя пералня не успявах да намеря. И седях така без работа. Името ми бе записано в пет кантори за търсене на работа. Дадох обявление в три вестника и обиколих всичките си малобройни познати, които можеха да ми помогнат да намеря работа. Но те или не можеха, или не искаха да направят това.

Положението беше отчаяно. Заложих часовника си, велосипеда и мушамата си, оставена от баща ми, който много се гордееше с нея. Тази мушама беше едничкото наследство, което съм получил през живота си. Тя струваше 15 долара, но оценителят ми даде за нея само два. Веднъж дойде при мене един от моите бивши другари по морска служба и донесе един костюм, увит във вестник. Той не можеше да даде никакво удовлетворително обяснение как е попаднал този костюм у него, но и аз не настоявах да го питам. Поисках да взема този костюм, но съвсем не за да го нося. Дадох за него на приятеля си цял куп стари дрехи, които не приемаха за залог и които поради това бяха безполезни за мене. Той ги разпродаде на дребно и спечели няколко долара, а аз заложих костюма за 5 долара на една заложна къща и доколкото знам, той и досега е там. Никога не съм мислил да го откупувам.

Но все не можех да намеря работа, макар че без друго трябваше да имам известна цена на пазара на труда. Бях на 22 години, тежах 165 фунта без дрехите и всеки мой фунт беше напълно годен за работа. Последните следи от моя скорбут изчезнаха благодарение на лекуването със сурови картофи. Нямаше дупка, където да не се заврях да търся работа. Опитах се да стана модел в едно ателие по живопис, но безработни момчета с хубави телосложения се оказаха твърде много и аз не можах да издържа конкурса. Обаждах се на обявления на престарели инвалиди, които си търсят компаньони, и щях да стана агент по разпродаване шевни машини на комисионни начала, без заплата. Но бедните хора не купуват шевни машини в тежки времена, така че трябваше да се откажа и от това. Разбира се, наред с такива лекомислени занятия търсех работа за носач, но зимата настъпваше и работническата армия в града всеки ден се увеличаваше благодарение на притока на нови сили от село. Освен това аз, който бях безкрайно блуждал по всички страни на света и в царството на разума, не бях член нито на един трейдюнион.

Аз залавях всичко, каквото попаднеше, работех с надница и на час, косях поляни, подрязвах плетища, отковавах килими и пак ги заковавах на мястото им. Дори се подготвих за изпит да постъпя на гражданска служба по пощите и издържах изпита по-добре от всички. Но уви, нямало ваканции и пак трябваше да чакам. Търсейки място, аз се занимавах с всичко, каквото успявах да намеря, и между другото се опитах да спечеля 10 долара, като описах едно мое пътуване с открита лодка надолу по Юкон, при което бях взел 1900 мили за 19 дни. Нямах никакво понятие за вестникарска работа, но твърдо вярвах, че ще получа за разказа си 10 долара.

Ала не можах да ги получа. Най-големият вестник в Сан Франциско, където пратих по пощата ръкописа си, не ми отговори нищо, но и не ми върна ръкописа. Колкото продължаваше да го държи, толкова повече у мене крепнеше увереността, че е приет.

Чудно нещо! Някои хора като че ли се раждат късметлии, а на други късметът пада от небето. Мене пък съдбата ме подгоняше с тояга към щастието и тази тояга я размахваше горчивата необходимост.

Отдавна бях се отказал от мисълта да ставам писател и като започнах разказа, искрено се стремях само към това да спечеля 10 долара. Това беше пределът на моите желания, защото 10-те долара щяха да ми помогнат да издържа, докато намеря постоянна работа. Ако през това време по пощите се откриеше някоя ваканция, щях с радост да се заловя за нея.

Но ваканция не се откриваше и постоянна работа не се намираше. Продължавах да се занимавам с всичко, каквото ми падне под ръка, и в същото време пишех една повест от 21 000 думи за «Другар на младежта». Обработих я и я преписах на машината за 7 дни. Струва ми се, че това беше причината, заради която ми я върнаха.

Докато моята повест пътуваше назад и напред, опитах се да напиша няколко малки разкази. Един от тях продадох за 5 долара на «Месечник», а за друг — «Черен котарак» ми плати цели 40 долара. «Месечник» ми предложи по 7,5 долара за разказ, плащането след напечатването. Откупих велосипеда, часовника и мушамата на баща си и взех под наем една пишеща машина. Освен това изплатих дълговете си в няколко дюкянчета, които бяха ми открили малък кредит. Един бакалин-португалец, помня, никога не оставяше моите сметки да се покачват над четири долара, а Хопкинс, друг търговец, нищо не можеше да го принуди да надмине пет долара.

Но неочаквано един ден получих от пощенското ведомство покана да отида да получа служба. Тя ме тури в извънредно затруднено положение. 65 долара заплата — постоянен месечен приход — това беше за мене почти непреодолимо изкушение. Не знаех какво да реша. И струва ми се, че никога няма да простя на началника на пощенската станция в Оукланд неговата обноска с мене. Аз отидох и се опитах да се обърна към него като човек към човека. Обясних му откровено положението си.

— Изглежда — казах му, — като че ли ще мога да изкарвам от литературен труд. Добра работа е, но не е съвсем сигурна. Помолих го да прескочи този път моя ред, като назначи вместо мене оня кандидат, който иде след мене по списъка, а когато се открие нова ваканция, пак да ми съобщи…

Но той ме прекъсна остро:

— Значи, вие не искате да заемете това място?

— Напротив, искам — възразих аз, — но ако вие ме прескочите този път…

— Ако искате да получите това място, трябва да постъпите веднага — каза той студено.

За щастие студената жестокост на този човек ме разсърди.

— Прекрасно — казах, — отказвам се от мястото.

Глава 26

Така изгорих корабите си и се отдадох на писателство. Страх ме е, че винаги съм бил склонен към крайности. Така и тука — от ранно утро до късна нощ не се откъсвах от работата си, пишех, преписвах на машината, изучавах теорията на словесността и се запознавах с живота на известни писатели, за да видя как са успели. От 24-те часа употребявах за сън не повече от пет, а през останалите 19 работех почти без почивка. Лампата в моята стая светеше обикновено до два или три часа сутринта и това обстоятелство бе навело дори моята добродушна и малко романтично настроена съседка на заключения в духа на Шерлок Холмс. Като не ме виждала никога през деня, тя заключила, че съм картоиграч и че светлината в прозореца я поставя майка ми, за да служи като фар на нейния син — нощен скитник.

Главната мъчнотия за начеващите писатели е в дългите периоди безпаричие, когато издателските чекове престават да се получават, а всичко, което може да се залага, отдавна е заложено. Аз минах доста благополучно зимата с летния си костюм, но затова пък, като дойде пак лятото и всички богати хора — издатели и редактори — се пръснаха на летуване, а ръкописите мирно почиваха в канторите на издателствата до края на ваканцията, преживях дълъг и тежък период на нужда.

Тежестта на моето положение се изостряше още и от това, че нямах с кого да се посъветвам. Нямах нито един познат между писателите или между хора, които са се опитвали някога да пишат. Не познавах дори нито един репортьор. Освен това скоро ми стана ясно, че за да мога да работя успешно в новото поприще, трябва да забравя всичко, което ни учеха преподавателите и професорите по литература във висшата школа и в университета. Тогава то ме възмущаваше много, но сега разбирам защо е било необходимо. Професорите и преподавателите не са могли да предугадят в 1885 и 1896 година ония изисквания, които ще се предявяват на писателите след пет години. Те бяха прекрасно осведомени по всичко, което се отнася до класиците, но на американските издатели от 1898 год. всичко това беше съвсем ненужно. Те искаха нещо в съвременен дух и предлагаха за това такива големи пари, че преподавателите и професорите по словесност без друго биха напуснали специалностите си, ако можеха да набавят такъв материал.

И така се блъсках, предумвах месаря и бакалина, пак заложих часовника, велосипеда и мушамата на баща си и работех, работех без почивка, отделях за сън само малки промеждутъци време между занятията си. Мнозина критици ме упрекваха, че един от моите герои, Мартин Идън, много бързо получил образование. В три години съм го превърнал от прост моряк в известен писател. Критиците казват, че това е невъзможно. Ала Мартин Идън съм самият аз. Към края на трите години напрегната работа — от които двете отидоха за висшето училище и университета, едната за литературна работа, а и трите бяха изпълнени с най-интензивни занятия — аз вече печатах разкази в такива списания, като «Атлантически месечник», правех коректурата на първата си книга, помествах статии по социология в «Космополит» и «Мак-Клюр», отклоних направеното ми телеграфически от Ню Йорк предложение да стана съредактор на едно списание и се готвех да се женя.

Сега искам да се спра на тая тежка подготвителна работа, особено на нейната последна година, когато изучавах своя писателски занаят. И през тая година аз отделях малко време за сън, напрягах мозъка си до последни предели, но не пих и не чувствувах ни най-малко желание да пия. Алкохолът просто не съществуваше за мене. Понякога страдах от силна умствена преумора, но алкохолът никога не ми се струваше лекарство, което би могло да ми донесе желаното облекчение. О, небеса! Чековете на издателите и съобщенията, че моята работа се одобрява — ето единственото лекарство, което жадувах. Тънките пликове от издателя между сутрешната поща ме възбуждаха повече, отколкото половина дузина коктейли. А ако от плика се покажеше и някой чек за прилична сума, това произшествие просто ме опияняваше.

През този период от живота си аз изобщо нямах представа какво е коктейл. Когато излезе първата ми книга, неколцина приятели от Аляска, членове на бохемски клуб в Сан Франциско, устроиха в моя чест вечеря в клуба. След вечерята ние се настанихме в чудесните кожени кресла и започнахме да поръчваме напитки. Никога не бях чувал дотогава такъв голям брой вина и ракии. Не знаех какво е ликьор и не разбирах, че «шотландка» значи просто уиски. Бяха ми познати само ония питиета, които са достъпни за бедняците и се пият из кръчмите в пограничните и пристанищни градове — евтина бира и съвсем евтино уиски, което се наричат просто уиски, а не другояче. Бях в пълно смущение, като не знаех на какво да се спра, и лакеят насмалко щеше да падне в несвяст, когато си поръчах за питие след вечерята червено вино.

Глава 27

Колкото растяха успехите ми на литературното поприще, условията на живота ми се подобряваха и хоризонтът му се разширяваше. Аз си определих задължителен урок: да написвам и да преписвам на машината по хиляда думи на ден, без да се изключват неделните и празничните дни. Освен това продължавах да се занимавам усилено, макар и не толкова напрегнато, както по-рано. Сега си позволявах да спя по пет часа и половина в денонощие — принудих се да си прибавя половин час. Материалният успех ми даваше възможност да отделям повече време за физически упражнения. Сега яздех повече велосипеда главно затова, защото той вече не отиваше хронически в заложната къща. Боксувах, фехтувах, ходех по ръце, правех скокове в ширина и в дължина, стрелях в цел, хвърлях диск и плувах. И се убедих, че физическата работа иска повече сън, отколкото умствената. Имаше нощи, когато физическата умора ме караше да спя по шест часа, а понякога, при особено силна умора, дори цели седем. Ала на подобни сънни оргии се отдавах рядко. Имах още толкова много работи да науча, толкова много да свърша, че, когато спях седем часа, започвах да се ядосвам на себе си и винаги от все сърце благославях оня, който е измислил будилника.

При това, както и по-рано, не чувствах никакво влечение към алкохола. В мене живееше още твърде много чудесна вяра, аз бях с твърде повдигнато настроение. Бях социалист, стремях се да избавя човечеството от всички злини, а алкохолът не можеше да предизвика нито сянка от оня възторжен подем, който ми даваха моите идеи и идеали. Моят глас, подкрепен от литературните успехи, като че ли получи по-голяма тежест. Поне писателската слава ми събираше многобройни слушатели, които никога не би привлякла репутацията ми на оратор. Започнах да получавам покани от клубове и всевъзможни организации с молба да изложа публично своите идеи. Аз се борех за право дело, продължавах да се уча и да пиша и цялата тая работа ме поглъщаше цял.

Дотогава имах един твърде ограничен кръг познати, но сега започнах малко по малко да влизам в обществото. Често ме канеха на гости, особено на вечери, където се запознавах с множество хора, материално по-осигурени от мене. И мнозина от тях пиеха. Те пиеха не само когато са на гости, но и у дома си и ме черпеха, когато отивах у тях. При това нито един от тях не можеше да се нарече пияница. Те пиеха умерено и аз също пиех умерено с тях като гостенин и приятел. Не ламтях за вино, не чувствувах към него нито влечение, нито отвращение.

Сега вече имах свой дом. Когато канят човека на гости, той естествено трябва да кани гости. Това е един от признаците на увеличено благосъстояние. Понеже по другите къщи винаги ме черпеха с вино, не ми оставаше друго, освен да черпя приятелите си със същото. Затова аз се снабдих у дома със запас от бира, уиски и червено вино, които оттогава вече не изчезнаха от моята къща.

И все пак през целия този период аз не чувствувах ни най-малко влечение към алкохола. Пиех, когато пиеха другите, за да не развалям компанията, и понеже ми беше безразлично какво ще пия, пиех всичко, каквото пиеха моите съчашници. Когато всички пиеха уиски, пиех уиски и аз; ако всички пиеха сироп — и аз пиех с тях. А когато у дома нямаше гости, не турях в уста нищо спиртно. В работната ми стая винаги имаше стъкло уиски, но по цели месеци и години не чувствувах желание да пия сам.

Когато вечерях на гости, с удоволствие ловях ласкавия, приветлив блясък на предтрапезния коктейл, той ми изглеждаше много приятен и примамлив. Ала високото напрежение на жизнената енергия и душевният подем, който не ме напускаше, ми даваха възможност прекрасно да минавам и без него, така че у дома никога не намирах за нужно да пия преди вечеря коктейл, когато сядах на трапезата сам.

От друга страна, помня един много интересен човек, малко по-стар от мене, който често идваше у дома на разговор. Той обичаше уиски и ние често седяхме с него по цял ден и пиехме чашка след чашка, докато и двамата започвахме да чувствуваме действието на алкохола. Но защо тогава правех това? — Не знам, навярно под влияние на старата изработена привичка и като отзвук от предишни дни и нощи, прекарани с чаша в ръка между пиячи.

Освен това аз вече не се страхувах от цар Алкохол. Аз бях в оня извънредно опасен стадий на сближение с него, когато човек е наклонен да се смята, че е господар на алкохола. Това убеждение намираше потвърждение и в това, че бях успял да се откажа от пиенето през дългите години на труд и учение. Аз можех по желание да пия, да откажа да пия или да пия, без да се напивам; а главно — ясно съзнавах, че не чувствувам наклонност към пиенето. През този период пиех изключително по същата причина, по която на времето бях се напил със Скоти, китоловеца и пирата на стриди. Така постъпваха мъжете, пред които и аз исках да се покажа мъж. Всички тия блестящи хора — търсачи на приключения в областта на мисълта — пиеха. Прекрасно. Защо да не пия с тях? Та аз бях тъй уверен, че няма защо да се страхувам от алкохола. Така продължава няколко години. Понякога изпивах доста много, но такива случаи бяха редки. Те нарушаваха работата ми, а аз не исках моята работа да се нарушава от нищо. Помня как прекарах няколко месеца в Лондонския Ист Енд, работейки над една своя книга. Там трябваше повечето да се движа между най-лошия измет на долните класи и през това време няколко пъти се напивах и много се ядосвах на себе си, защото алкохолът нарушаваше вървежа на работата ми. Ала и там аз се поддавах на опиването само затова, защото, тръгнал из пътя на приключенията, не можех да избягна срещата с него.

Имаше и такива случаи, когато, облягайки се на своето дълго познанство и близост с цар Алкохол, аз взимах участие в пиянски състезания с други мъже. Разбира се, това се случваше само в пътя на приключенията по различни части на земното кълбо и се дължеше само на моето самолюбие. Какви странни форми взема понякога самолюбието — то принуждава човека да не пие само за да докаже на другите каква яка глава има. Ала това странно самолюбие съществува не само на теория — то е несъмнен факт.

Веднъж например една група млади революционери ме поканиха като почетен гост на едно пиянство. Това е единственото истинско пиянство, на което изобщо съм присъствал. Аз приех поканата, без да разбера същността на работата. Помислих, че ще чуя пламенни и възбудени речи, макар че някои от присъстващите ще пийнат малко повече, оказа се обаче, че тези гуляи били любимо развлечение на буйните младежи, които разпръскват досадата на катадневността, като напиват по такъв начин хора, които се ползуват с уважение. Както узнах после, на по-предишния им гуляй присъствувал друг почетен гост — един талантлив млад радикал, който нямал обичай да пие; те го напили до пропълзяване.

Като се озовах между тях, аз разбрах каква е работата, и почувствах как глупавата мъжка гордост се събужда у мене. Ще им покажа аз на тези хлапета! Ще видят те кой от нас е по-издръжлив и по-як, кой има по-силна воля и характер, стомах и глава, кой е способен повече от другите да се доближи до свинята и по-малко да се издаде. И тези сукалчета, с жълто по устата, си въобразяват, че ще могат да ме надпият.

Това беше чисто и просто изпитание за издържливост, а никой мъж не ще се съгласи да се признае за по-слаб от другите. Тфу — бира! Аз бях успял през това време да свикна с по-скъпи питиета и от много години не бях помирисвал бира. Но на времето си бях пил бира с истински мъжаги и затова сега бях уверен, че ще съумея да покажа нещичко на тези бебета. Гуляят започна и аз трябваше да се състезавам с най-силните от тях. На някои участници се позволяваше да напускат състезанието, но не и на почетния гост.

И всички сериозни нощи, които бях прекарал без сън, всички книги, които бях прочел, цялата мъдрост, която бях всмукал, всичко побледня и отстъпи пред маймуната и тигъра, които се надигнаха у мене от пропастта на моята атавистична наследственост, ревнива и жадна, разпалваща в душата ми похотливото желание да надмина по свинство свинята.

Когато гуляят се свърши, аз все още се държах на крака, ходех право и не се клатушках — което съвсем не можеше да се каже за никого от моите домакини. Спомням си как един от тях бе се спрял на един ъгъл на улицата и плачеше от яд, че аз съм бил трезвен. Те не можеха нито да си представят с цената на какво желязно усилие (възможно само благодарение на дълга тренировка) аз задържах съзнанието в плуващия си мозък, запазвах властта над мускулите и речта си, не позволявах на гласа си да се пречупва и отслабва и продължавах последователно и логично да мисля. При туй аз се изхитрих и да им се смея. Не бях аз, който излезе изигран в това състезание, аз се гордеех с победата си. Дявол да го вземе, аз и сега се гордея с нея. До такава степен странно е създаден човекът.

Но на другия ден не написах задължителните хиляда думи. Чувствувах се болен, отровен и цял ден не можах да си намеря място. Трябваше да чета една публична лекция, прочетох я и съм уверен, че тя не беше по-добра от моето самочувствие. Някои от моите снощни домакини се явиха на лекцията и седнаха в предните редове, очевидно с цел да забележат у мене следи от снощната вечер. Не знам какво успяха да забележат, но по някои признаци се убедих, че те се чувствуват не по-добре от мене, и намерих в това известно утешение.

— Никога вече — заклех се аз. И наистина оттогава никой не е успявал да ме въвлече в подобно състезание. То беше последното, в което взех участие. О, случваше ми се да пия и след това, но пиех по-благоразумно, по-умерено, без всякакво съревнование. Ето по този именно начин хората стават привични пияници.

Ще приведа още един пример за доказателство, че през този период на живота си аз пиех само за другарство. Пътувах през Атлантическия океан с «Тевтоник». От самото начало на пътуването се сприятелих с един англичанин, специалист по кабелите, и с един млад испанец, член на някаква параходна фирма. Те пиеха само «конска шия» — сладко и студено питие от ябълкова или портокалова кора, което се поднасяше във високи чаши. И през целия път аз пиех само «конска шия». От друга страна, ако излезеше, че моите приятели предпочитат уиски, аз щях да пия с тях уиски. Не трябва от това да се заключава, че бях просто слабохарактерен човек. Мене ми беше все едно какво ще пия, никакви съображения от нравствен характер в това отношение нямах. Младостта ме правеше силен, аз не чувствувах никакъв страх от цар Алкохол и смятах, че лесно мога да се откажа от него, щом поискам.

Глава 28

Аз още не бях готов да сложа ръката си в ръката на цар Алкохол. Колкото растях, моят успех ставаше по-голям, доходите ми се увеличаваха, а светът все по-нашироко и по-примамливо се разтваряше пред мене. Цар Алкохол започваше да играе все по-голяма роля в моя живот. Но нашето общуване се ограничаваше за сега само с обикновено познанство. Аз пиех само за да поддържам компания, и когато бях сам, никога не се докосвах до спиртни питиета. Понякога се напивах, но смятах подобно опиянение само като данък, при това достатъчно лек, който бях длъжен да плащам на обществото.

В това време аз бях още така далече от цар Алкохол, че дори в периоди на отчаяние, което понякога ме завладяваше, не се обръщах към него за помощ. Имах тогава големи неприятности, житейски и сърдечни, които сами по себе си нямат отношение към този разказ, но във връзка с тях преживях интелектуални бури, непосредствено свързани с историята на моите отношения с цар Алкохол. Моето положение беше не съвсем обикновено. Бях се отдал твърде страстно на позитивната наука и твърде дълго живях позитивен живот. Увлечен от пламъка на младостта, изпаднах в обикновената грешка и започнах твърде жестоко да гоня истината. Смъкнах нейните покривала и в ужас отстъпих пред страшния й образ. Всичко това се свърши така, че аз изгубих красивата си вяра почти във всичко, освен в човечеството, по право в оная негова част, която наистина е надарена с извънредна сила.

Такива продължителни припадъци на песимизъм много добре са познати на повечето хора, за да заслужава да се простирам върху тях. Достатъчно ще бъде да кажа, че аз понасях болестта си много тежко. Мислех за самоубийство с хладнокръвието на гръцки философ и съжалявах само, че толкова мои близки зависят от мене, понеже се нуждаят от храна и подслон, които аз им осигурявах. Ала това бяха само нравствени съображения. Спаси ме обаче едничката оцеляла илюзия — Народът.

Всичко онова, заради което бях прекарвал нощи без сън и заради което се борех, ми измени. Успехът — аз го презирах. Славата — тя беше изстинала пепел. Обществото — мъжете и жените, които стоят над изметта на пристанището и палубата — аз бях потресен от тяхното отблъскващо умствено равнище. Женската любов — тя струваше не повече от всичко друго. Парите — но аз не можех да спя на повече от едно легло наведнъж. А защо ми е доход, който покрива сто пържоли на ден, щом мога да изям всичко на всичко само една? Изкуството, културата — пред лицето на железните факти на биологията — те ми изглеждаха смешни, а техните служители — още по-смешни.

Всичко това показва колко тежко бях болен. Аз съм роден боец и всичко, за което бях се бил досега, изведнъж се оказа празен брътвеж. Оставаше Народът. Моята борба бе свършена, но все пак аз виждах пред себе си още едно знаме, за което си струваше човек да се втурне в бой — Народа.

Но когато, стигнал до предела на мъката, паднал до дъното на отчаянието, блуждаех из долината на мрака, напипвайки тази последна нишка, способна да ме привърже към живота, — ушите ми оставаха глухи към позивите на цар Алкохол. В съзнанието ми нито веднаж не се мярна мисъл, че алкохолът ще ми докара облекчение, че той със своята лъжа ще ми даде сила да живея. Аз виждах пред себе си само един изход — револвера, вечния мрак, в който ще ме потопи куршумът. У дома имаше колкото щеш уиски за гости. Нито веднаж не се докосвах до питие. Страхувах се от моя револвер, особено през онзи период, когато съзнанието и волята ми мъчително изнасяха в себе си лъчезарния образ на Народа. В това време аз чувствах такова непреодолимо желание да умра, че се страхувах да не би някак да посегна на живота си през сън. Дадох револвера си на приятели и ги помолих да го скрият така, че моята ръка, подчинявайки се на безсъзнателно влечение, да не може да го овладее.

Но Народът ме спаси. Народът отново ме прикова за живота. Имаше още нещо, достойно за борба! Аз пуснах по вятъра всяко благоразумие и с още по-голям жар се втурнах в бой за социализма. Смеех се над предупрежденията на издателите, източниците на моите сто пържоли дневно, и проявих жестоко равнодушие към чувствата на ония, които оскърбявах, — и как грубо ги оскърбявах — в огъня на сражението. По-умерените радикали ме обвиняваха, че с моята отчаяна и пагубна страстност, с крайната си революционност съм забавил социалистическото движение в Съединените щати с пет години. Между това аз ще си позволя да забележа сега, след толкова години, че според моето дълбоко убеждение аз ускорих социалистическото движение в страната си най-малко поне с пет минути.

Само на Народа, а съвсем не на цар Алкохол дължа това, че победих тежката си болест; а през периода на оздравяването си познах любовта на жената, която окончателно излекува моите рани и приспа моя песимизъм за множество дълги дни, докато цар Алкохол не го събуди пак. Но през този период аз вече не тъй ревностно преследвах истината и не се стремях вече да сваля последните й покривала, макар че понякога, струва ми се, ги стисках в ръката си. Аз не желаех да погледна пак в лицето разголената истина, задушавах у себе си желанието да го видя втори път. И самия спомен за онова, което бях видял оня пръв и единствен път, решително пропъдих от паметта си.

Бях много щастлив. Живеех добре. Намирах радост в нищожни дреболии и се мъчех да не вземам сериозно значителни събития. Все още четях книги, но вече без предишното увлечение. Аз чета и сега, но никога вече няма да ми се върне оня предишен възторг на юношеската страст, с който се отзовавах на тайнствения глас, що ме зовеше да разреша загадката на битието и на надзвездните пространства.

И така, исках да кажа в тая глава следното: от дългата болест, която на времето си посещава всекиго от нас, аз излязох без помощта на цар Алкохол. Любовта, социализмът, Народът, здравите идеали на човешкия дух ме излекуваха и спасиха. Струва ми се, че ако някога е съществувал човек, лишен по природа от всякаква наклонност за алкохол, това съм именно аз. И все пак… Но по-нататъшните глави ще разкажат останалото. От тях читателят ще узнае с каква цена аз заплатих моето четвъртвековно общуване с прекалено достъпния алкохол.

Глава 29

След като се поправих от дългата си болест, аз както по-рано, продължавах да пия изключително само в компания. Пиех само когато пиеха другите. Но незабелязано у мене почна да се определя и да расте потребността от алкохол. Тя не беше обаче физическа потребност на моя организъм. Аз продължавах да се занимавам с бокс, плувах, управлявах лодка с платна, яздех кон, живеех здрав живот на открит въздух и със своето цъфтящо състояние зачудих докторите, които ме освидетелствуваха за застраховка на живот. Като поглеждам сега назад, виждам, че причината на тая потребност от алкохол се е коренила в моя мозък, в нервите, в желанието по какъвто и да е начин да изпитам душевен подем. Как да се обясни това?

Работата стоеше приблизително така. Физиологично, от гледна точка на вкуса и стомаха, алкохолът ми беше противен. Той ми се харесваше не повече, отколкото бирата, когато бях на пет години, и червеното вино — на седем. Работех ли някъде, или се занимавах насаме, аз не чувствувах никаква нужда да пия. Но дали защото ставах по-зрял или по-умен (може би и едното и другото, а може би просто остарявах) — не знам каква беше причината. Аз започнах да не чувствувам в общество удовлетворение и възбуждение от онова, което се вършеше или приказваше наоколо. Шегите и забавите, които по-рано ме развличаха, сега изгубиха за мене всякакъв интерес, а празните, глупави брътвежи на жените и натруфените самоуверени речи на мъжете-тъпаци ми причиняваха истинско страдание. Това е данък, който се принуждаваш да плащаш за прекалено прилежно четене или за собствената си глупост. В дадения случай не е важно в едното ли, или в другото беше причината на това явление, защото самото то беше неоспорим факт. Общуването с хората престана да ми дава светлината и подема, които извличах по-рано от него.

Може би това ставаше, защото витаех твърде нависоко в надзвездните среди, може би защото много дълбоко спях. Мъчно е да се каже. Знам само едно — че съвсем не страдах от истерия и не бях преуморен. Пулсът ми биеше съвсем нормално, сърцето ми зачуди лекарите на застрахователното дружество с превъзходното си състояние, а дробовете ми просто ги докараха до екстаз. Аз продължавах както по-рано да пиша всекидневно своите хиляда думи и изпълнявах с пунктуална точност всички житейски задължения, които ми се налагаха. Бях напълно доволен, весел, спях като младенец. Но…

Но достатъчно беше да попадна в общество с други хора и веднага започнах да изпитвам тъга, от която вътрешно се обливах в сълзи. Съвсем изгубих способността да се смея заедно с тях или да се надсмивам над превъзвишените разсъждения на ония, които смятах за дълбокомислени глупаци; изгубих способността да приказвам врели-некипели както по-рано или да взимам участие в повърхностните глупави брътвежи на жените, които под външната си глупост и мекост крият всичката праволинейност и непримиримост на маймунските самки.

При това, кълна се, не бях песимист. Всичко това просто бе ми дотегнало. Много често бях наблюдавал едни и същи сцени, много често бях слушал едни и същи песни и шеги. Беше ми извънредно добре познато състоянието на касата на тоя театър и така добре познавах всяко колело на задкулисните машини, че никаква бутафория, никакви смехове и песни не можеха да заглушат в моите уши тяхното скърцане.

Никога не отивайте зад кулисите, защото там рискувате да видите как божественият тенор бие жена си. Аз бях пренебрегнал тези правила и сега се разплащах; а може би бях просто глупав. Впрочем причината тука не играе роля. Важен е самият факт, а фактът беше тоя, че общуването с хората стана за мене мъчително и тежко задължение. Обаче трябва да кажа, че в редки, извънредно редки случаи ми попадаха избрани души или глупаци като самия мене и аз прекарвах с тях възхитителни часове в звездните пространства и в рая на глупците. Такава избрана душа или глупец беше жена ми. Тя никога не ми омръзваше и винаги беше за мене източник на ново, неизчерпаемо учудване и възторг. Но не можех да прекарвам всичкото си време изключително в нейното общество. При това би било и несправедливо, и не умно да принуждавам и нея да стои вечно с мене. Освен това аз бях автор на цяла редица книги, които се ползуваха с успех, а обществото иска, писателят да му отделя известна част от свободното си време. Пък и за всеки нормален човек е необходимо за себе си и за своите работи да общува с другите хора…

Сега се доближаваме до самата същност на въпроса. Какво трябва да прави оня човек, който трябва да живее обществен живот, макар че интересът му към него е вече изгубен. Отговорът е — цар Алкохол. Четвърт век той търпеливо чака да протегна към него ръка за помощ. Хиляди негови хитрости, благодарение на моя характер и щастие, не достигнаха целта си, но той имаше скрити в запас много фокуси. Аз забелязвах, че един-два или няколко коктейли ме правеха по-весел, настройваха ме в един тон с другите глупаци. Един или няколко коктейли, изпити преди ядене, ми даваха възможността искрено да се смея над онова, което отдавна бе изгубило способността да ме разсмива. Коктейлът беше ударът с камшик, шпората, остенът за моя уморен ум и преситен дух. Той извикваше на устата ми смях, песен и тъй ме навинтваше, че аз сам започвах да се смея, да пея и с жар да брътвя всякакви глупости и врели-некипели за голямото удоволствие на посредственостите, които изобщо не знаеха нищо друго.

Без коктейл аз бях за нищо негоден събеседник, но като пийнех, ставах душа на обществото. С помощта на напитките аз постигах изкуствено възбуждане и затова пиех дотогава, докато станех весел. Началото беше тъй незабелязано, че дори на самия мене, тъй отдавна познат с цар Алкохол, не ми мина през ум, че това може да ме заведе далеко. Започнах да чувствувам нужда от музика и вино и скоро почувствувах необходимост вече от по-възбудителна музика и от по-голямо количество питие.

Именно по това време забелязах, че с нетърпение очаквам коктейлите преди ядене. Искаше ми се да пия и ясно съзнавах това. Помня как, когато бях военен кореспондент в Далечния Изток, изпитвах неотразимо желание да посещавам едно познато семейство. Не само приемах всички покани за вечеря, но вън от това гледах да отивам там и през деня. Наистина домакинята беше очарователна жена, но не беше тя, която тъй силно ме привличаше в тая къща. Важното беше, че тя умееше да прави най-хубавите коктейли в целия този голям град, където изкуството за приготвяне на смесени напитки е достигнало между колонията чужденци висока степен на съвършенство. Нито в клубовете, нито в хотелите, нито в други частни къщи не можеше човек да намери подобни коктейли. Нейните коктейли бяха изискани. Те бяха истински шедьоври, които даваха минимум неприятни вкусови усещания и максимум подем. Ала и там аз жадувах коктейлите само заради онова настроение, което те създаваха у мене. След като напуснах този град, странствувах цели месеци заедно с японската армия, като изминавах стотици мили оризови полета и прехвърлях планини, докато не навлязохме в Манджурия. И през цялото това време нито се допрях до цар Алкохол. На гърба на моите товарни коне винаги можеха да се намерят няколко бутилки уиски, но нито веднаж не отворих ни една. Разбира се, когато в моя лагер попаднеше бял човек, отварях бутилка и, както се полага, пиехме двама. Тъй като, ако аз попаднех в неговия лагер, той без съмнение би направил същото. Аз носех уискито със себе си само за почерпка и дори целия тоя разход турих в сметката на вестника, за който работех.

Само като погледна назад, мога да проследя почти незабелязания растеж на моето влечение към алкохола. Тогава не забелязвах неясните загатвания, сламките във вихрушката и дребните случки, значението на които се изплъзваше от мене.

Ще приведа още един пример. В продължение на няколко години всяка зима по шест или осем седмици пътувах из залива Сан Франциско. В моята комфортна и силна яхта «Пяна» имаше удобна каюта и печка, която гореше въглища. Имах кореец готвач и често поканвах един или двама приятели, за да споделя с тях красотата на това плаване. Винаги вземах със себе си и пишещата си машина, на която всеки ден изчуквах своите хиляда думи. Този път, за който говоря, дойдоха с мене Клаудслей и Тоди. Тоди пътуваше с мене за пръв път. При по-предишните пътувания Клаудслей винаги предпочиташе бирата и затова, като го канех, аз винаги вземах на яхтата запас от бира, която изпивахме през време на пътуването.

Но този път работата стоеше другояче. Тоди бе получил прякора си зарад дяволското изкуство, с което приготовляваше питието със същото име (горещо питие от уиски, вода и захар). Затова аз приготвих запас от уиски — два галона.

През време на пътуването се принудих да купя още доста галони, защото ние с Клаудслей силно се пристрастихме към парливото тоди, което беше наистина възхитително по вкус и създаваше необикновено приятно възбуждение.

Това питие ми харесваше. Загрижен за бъдещето, аз гледах да проникна в тайната на неговото приготовление. Ние го пиехме в строго установен ред: едно преди закуска, едно преди обед, едно преди вечеря и последно, преди да легнем да спим. Никога не се напивахме. Но длъжен съм да кажа, че четири пъти през деня бяхме доста весели. Всред пътуването Тоди беше повикан назад по работа в Сан Франциско и ние с Клаудслей се погрижихме, готвачът-кореец да ни приготовлява за уреченото време тоди според рецептата на нашия другар.

Но това трая само докато бяхме на яхтата. Като се върнахме на сушата, у дома си, аз се отказах от чашата преди закуска и преди лягане. Оттогава вече никога не пих горещо тоди, а от онова пътуване минаха вече много години. Важното е, че това питие ми се харесваше. Веселостта, която то предизвикваше, ми се виждаше необикновено приятна. Това беше красноречивият апостол на цар Алкохол, който незабелязано вършеше своята коварна работа. Лекото гъделичкане, което той предизвикваше, трябваше с течение на времето да се превърне в непрекъснато, неутолимо желание. А аз, който бях преживял толкова години в тясно общуване с цар Алкохол, нищо не подозирах, нищо не се досещах и се смеех над неговите несполучливи опити да ме завладее.

Глава 30

Моето оздравяване се изрази донякъде в това, че пак започнах да намирам удоволствие в дреболии, в нищожни глупости, които нямаха отношение с книгите или проблемите на битието. Започнах да се увличам от игри, забави, плуване, пускане въздушни змейове, грижи за коне и разрешения на механични задачи. В резултат почувствувах, че съм уморен от града. В Лунната долина, в чифлика, намерих своя рай и окончателно се отказах от градския живот. В града ме привличаха сега само музиката, театъра и турската баня.

Животът ми течеше превъзходно. Работех много, занимавах се много със спорт и се чувствувах много щастлив. От книгите започнах да предпочитам онези, в които имаше повече измислица и по-малко факти. Учех се сега несравнено по-малко, отколкото по-рано. Интересувах се както по-рано от основните проблеми на живота, но се отнасях с тях вече много по-благоразумно, помнейки как бях изгорил пръстите си, когато се мъчех да разголя истината. В това настроение се таеше може би капка лъжа, капка преструвка, но това бяха лъжа и преструвка на човек, който иска да живее.

Аз съзнателно затварях очи пред онова, което смятах необуздана проява на биологичните закони. Аз просто се мъчех да изкореня от себе си лошата привичка, да унищожа вредната насока на ума. Повтарям, бях много щастлив. Като прехвърлям през ума си безпристрастно и внимателно целия си живот, намирам, че този беше най-щастливият период от него.

Но наближаваше безредно и безсмислено, както ми се струва, време — време за разплата за дългото ми познанство с цар Алкохол. На чифлика често идваха познати и оставаха да погостуват няколко дни. Някои от тях съвсем не пиеха. Но за ония, които пиеха, пълната липса на алкохол в чифлика беше едно неприятно лишение. Аз чувствувах, че нарушавам законите на гостоприемството, като ги принуждавах да понасят това лишение, и затова направих изба специално за гости.

Никога не бях се интересувал от коктейлите толкова, че да се запозная с начина на приготовлението им. Затова се обърнах към стопанина на един бар в Оукланд с молба да ми приготвя коктейли на едро и да ми ги праща по море на чифлика. Когато нямах гости, не пиех нищо. Но затова пък започнах да забелязвам, че след като привършвах сутринната си работа, с удоволствие си спомнях, че имам гост, защото това ми служеше за предлог да пия коктейл.

Но бях още така малко отровен от алкохола, че един коктейл напълно ме задоволяваше и повдигаше настроението ми. Той озаряваше като с пламък моя мозък и със своето гъделичкане предизвикваше смях, преди да седна при трапезата и пристъпя към възхитителния процес на яденето. От друга страна стомахът ми беше толкова издръжлив и силата на съпротивата ми — голяма, че този единствен коктейл беше само мъжделиво осветление, съвсем леко гъделичкане. Веднъж един от моите приятели откровено, без стеснение, изказа желание да пием още по един коктейл. Пихме. След втората чаша огънят, който мина по жилите ми, бе явно по-горещ: той сгряваше за по-дълго и смехът звучеше по-гръмко и по-сърдечно. Такива впечатления не се забравят. Понякога аз мисля, че започнах да пия именно затова, защото се чувствах прекомерно щастлив.

Помня как веднъж с Чармиан предприехме голяма разходка из планината с коне. За този ден освободихме прислугата и се върнахме късно вечерта за весела вечеря, която трябваше сами да си сготвим. О, колко чудесно беше да шетаме двамата из кухнята, докато вечерята ни вреше на огъня. Аз лично бях на върха на щастието; книгите и високите истини се отвлякоха някъде далеко. Тялото ми ликуваше от излишък на здраве и аз чувствах приятна умора от дългата езда. Денят беше великолепен. Нощта също. При мене беше любимата жена и се готвехме с нея да пируваме весела самота. Грижи нямах. Всички сметки бяха изплатени и обилният приток на пари не пресъхваше. Бъдещето се разкриваше все по-широко пред мене. В кухнята се печаха вкусни неща, нашият смях звучеше звънливо, а в стомаха си усещах приятното гъделичкане на глада.

Беше ми тъй добре, че внезапно усетих в глъбината на съзнанието си потребност да се почувствувам още по-добре. Бях тъй щастлив, че почувствувах необходимост да издигна щастието си още по-високо. И аз знаех как ще постигна това. Ненапразно бях тъй добре познат с цар Алкохол. Няколко пъти се отлъчвах от кухнята, отивайки при бутилката коктейл, и всеки път съдържанието й намаляваше с една добра порция. Резултатът беше превъзходен. Не бях развеселен, не бях пиян, но питието ме стопли. Пламнах цял и моето щастие се издигна по-високо от пирамидите. Колкото щедро да ме бе обсипал животът с даровете си, аз успях да ги умножа. Това беше един великолепен час — един от най-красивите през живота ми. Ала трябваше да се разплатя за него много по-късно, както скоро ще видите. Такива моменти винаги се запазват в паметта, а човек поради своята глупост си въобразява, че законът за еднаквите причини и еднакви следствия не познава отклонения. В действителност това не е така, защото иначе хилядната лула опиум би давала същата наслада както първата, а един коктейл след цяла година редовно пиянство би имал същото действие, както първия път.

Веднъж преди обед, след като привърших Сутринната си работа, изпих чаша коктейл сам, защото нямах гости. От този ден започнах всекидневно да изпивам по чаша коктейл преди обед, дори през ония дни, когато нямах гости. Тогава именно цар Алкохол ме победи. Аз започнах да пия редовно и сам и пиех вече не за да поддържам компания и не заради вкусови усещания, а за онова въздействие, което питието имаше върху мене.

Искаше ми се преди ядене да пия коктейл. И никога не ми минаваше през ума, че ще бъде по-добре да се въздържа. Моите средства ми позволяваха подобна прищявка; аз можех да заплатя хиляда коктейли, ако поискам. И какво беше един коктейл за мене, който толкова пъти в продължение на толкова години съвсем безнаказано бях изпивал неумерено количество по-силни питиета.

Животът ми в чифлика течеше по следния начин. Всяка сутрин от четири или от пет часа четях или лежешком поправях коректури. В осем и половина ставах и сядах при масата. До девет се занимавах с кореспонденцията и правех бележки, а точно в девет винаги започвах да пиша. Към единадесет, понякога малко по-рано или по-късно, моите хиляда думи бяха готови. Още половин час, докато туря в ред писмената си маса, и аз бях съвсем свободен до вечерта. Лягах в хамака под дърветата с получената поща и вестниците. В дванайсет и половина обядвах, а след пладне плувах и яздех.

Една сутрин, преди да легна в хамака, изпих един коктейл. Това се повтори и следните дни, при което, разбира се, не пропусках и втория коктейл в дванадесет и половина преди ядене. Скоро забелязах, че още сутринта, докато работя, очаквах с нетърпение коктейла.

Сега поне ясно съзнавах, че искам алкохол. Но какво от това? Аз съвсем не се страхувам от цар Алкохол. Та не го познавам от вчера! Аз съм мъдър от опита, благоразумен и никога няма да докарам работата до крайност. Аз знам всички опасности и примки, които цар Алкохол поставя по пътя на жертвите си, и помня как той бе се опитал веднаж да ме погуби. Но всичко това бе назад в далечното минало. Никога вече аз няма да се напия до безчувствие, никога няма да се опияня. Всичкото, което искам, е — коктейлът да ме сгрее и възбуди, да раздвижи веселостта у мене, да предизвика смях на устните ми и малко да посмушка въображението ми. О, аз се чувствувах господар не само над самия себе си, но и над цар Алкохол.

Глава 31

Ала едно и също тонично средство при често употребяване престава да предизвиква в човешкия организъм предишната реакция. Скоро забелязах, че един коктейл вече съвсем не ме възбужда. След един коктейл аз оставах мъртъв, не чувствувах ни сгряване, ни гъделичкане, ни желание да се смея. Сега, за да предизвикам желания резултат, трябваше вече да изпивам два или три коктейла. А аз на всяка цена исках да получа този резултат. Обикновено в единадесет и половина, преди да отида с пощата в хамака, изпивах един коктейл, а след един час, преди ядене, изпивах още един. Но скоро ми стана привичка да излизам от хамака десет минути по-рано, за да успея до обеда да изпия два коктейла. Това стана моя обикновена порция — три коктейла в промеждутъка от един час между привършването на работата и обеда. По такъв начин аз придобих двете най-пагубни привички — да пия редовно и да пия сам.

Аз пиех на драго сърце в компания, но когато нямаше никого при мене, пиех и сам. Скоро направих още една крачка в тази насока. Ако гостът ми беше човек, който пие умерено, аз гледах да изпивам две чаши, докато той изпиеше една — едната заедно с него, другата без него, така че той да не забележи. Тази втора чаша аз я крадях. Още по-лошо: започнах да пия сам дори тогава, когато имах гост — мъж, приятел, с когото можех да пия заедно. Но цар Алкохол тутакси ми подсказваше оправдание. Не е добре поради прекалено гостоприемство да вкарам госта си в съблазън, да го принуждавам да се напие. Той не е свикнал да пие много и ще се напие, ако го придумам да пие заедно с мене. При такова слагане на въпроса за мене оставаше едно от двете: или да крада тази втора чаша или да се откажа от онова възбуждение, което моят гост извличаше още от половината количество алкохол, необходимо за мене.

Моля читателя, като чете този разказ за развитието на моята наклонност към алкохола, да не забравя, че аз не съм глупак, нито слабоволев човек. Според обикновеното мерило аз съм човек, който е успял в живота; този успех, смея да кажа, надминава обикновения успех на средно късметлията човек и за да го постигна, трябваше да изхабя не малко енергия, уми сила на волята. При това имах як организъм, който лесно понася онова, от което по-слаби умираха като мухи. И все пак именно с мене и с моя организъм стана онова, което описвам сега. И аз сам, и моето пиянство — това са неопровержими факти. Моето пиянство не е теория, не е отвлеченост; то е нещо, което наистина е станало, и то още по-силно подчертава мощта на цар Алкохол — това варварство, което ние все още продължаваме да пазим, това убийствено изобретение, тази преживелица от далечни и жестоки времена, които събират своята тежка дан от юношеството, от силата, високия дух, от най-добрата част на човечеството.

Но да се върна към разказа си. След като плувах до насита в езерото, след като направех великолепна разходка на кон из планината или из Лунната долина, аз идвах в такова повдигнато и възторжено настроение, че веднага чувствувах желание да го повиша още с някой градус. Аз знаех, че един коктейл преди вечеря ще ми бъде малко за тази цел: поне два или три — това ми трябваше. И ги изпивах. Защо пък не? Та това беше животът, а аз винаги съм го обичал така нежно. Скоро това ми стана ежедневна привичка.

Вън от това аз постоянно намирах предлози да изпия някой коктейл повече. Понякога това беше някоя особено приятна за мене компания, понякога — леко ядосване, предизвикано от моя архитект или от крадливия каменар, който работеше във фермата ми; ту смъртта на любимия ми кон, скочил върху оградата бодлива тел, ту приятни новини от моите издатели и редактори. Същността на предлога не играеше никаква роля, щом само желанието да пия се зараждаше в мене. Важното беше това, че аз ламтях за алкохол. След двадесетгодишно общуване с него против желанието си аз започнах сега да го желая. И моята сила беше източникът на моята слабост, защото аз имах нужда от две, три, четири чаши, за да достигна оня резултат, който средният човек достига с една.

Въпреки това аз продължавах упорито да спазвам едно правило: никога да не пия, преди да съм свършил всекидневния си урок от хиляда думи. А когато работата се свършваше, коктейлът сякаш издигаше пред нея стена, която служеше за граница между моята изпълнена задача и останалата част от деня, отдадена на развлечения. Моите мисли вече не се връщаха към работата до девет часа сутринта на другия ден, когато пак сядах при писмената маса и започвах да пиша. Аз много ценях тази възможност да се отвличам. С помощта на цар Алкохол аз запазвах по такъв начин енергията си. Цар Алкохол, мислех си, не е пък чак толкова черен, колкото го рисуват. Той върши не малко полезни услуги и в дадения случай работата стои именно така.

И аз продължавах да създавам произведения, които дишаха здраве, идеи и искреност. В тях не можеше да се намери нито сянка от песимизъм. Аз бях познал пътя към живота през време на продължителната си болест. Аз знаех, че илюзиите са необходими, и ги превъзнасях. Досега моите произведения запазват същия характер — те са чисти, дишат енергия и оптимизъм, а всичко това ражда влечение към живота. И критиците неизменно ме уверяват, че жизнена енергия блика от моята личност и че аз самият съм под властта на ония илюзии, които превъзнасям.

Но щом се отклоних веднъж, позволете ми да задам тук един въпрос, който съм си задавал десетки хиляди пъти. Защо пиех? Каква необходимост ме караше да пия? Та аз бях щастлив. Дали пиех, защото бях прекомерно щастлив? Аз бях силен. Дали пиех, защото бях много силен? Притежавах ли прекомерно голям запас жизнена енергия? — Аз не знам защо пиех. Мъчно мога да дам определен отговор, макар че някои подозрения с всеки ден все повече се затвърдяват у мене. Аз бях поддържал много дълго време близки отношения с цар Алкохол. Левакът с дълги упражнения може да стане човек, който си служи нормално с дясната си ръка. Дали и аз, не алкохолик по природа, станах алкохолик благодарение на упорито присажданата привичка?

Аз бях тъй щастлив. След като се оправих от тежката болест, озовах се в прегръдките на любима жена. С по-малко труд сега печелех все повече пари. Здравето ми беше превъзходно, спях като младенец. Продължавах да пиша книги, които имаха успех, а на попрището на политическата борба моите противници смутено отстъпваха пред фактите, с които животът всеки ден потвърждаваше правилността на моите тезиси. Ни денем, ни нощем не изпитвах скръб, разочарование или съжаление, аз бях постоянно щастлив. Животът беше един непрекъснат безкраен химн и аз се сърдех дори на часовете спокоен сън, които ми отнемаха радостите, които бих изпитвал през това време, ако бях буден. И все пак пиех. Цар Алкохол незабелязано за мене подготвяше почвата за новата болест, която изцяло беше плод на неговите ръце.

Колкото повече пиех, толкова повече алкохол трябваше, за да получавам предишните резултати. Когато отивах от Лунната долина в града, често обядвах някъде на гости. Един коктейл, който обикновено даваха преди ядене, не ми правеше никакво впечатление. Той съвсем не ме възбуждаше преди ядене. Затова като тръгвах да отида някъде на гости, предварително изпивах два-три коктейла, а ако срещнех приятели — и пет, и шест, защото няколко коктейли повече не играеха за мене роля. Веднаж много бързах и нямах време да дочакам, докато приготвят няколко коктейли. Осени ме една бляскава идея: поръчах на бюфетчията да ми направи двоен коктейл. Оттогава, щом бързах за някъде, винаги си поръчвах двоен коктейл и по такъв начин спестявах време.

Един от резултатите на това редовно пиене на алкохол в големи дози бе появилата се обща потиснатост у мене. Мозъкът и нервите ми, свикнали с изкуственото възбуждане, изгубиха способността да се възбуждат без помощта на изкуствени средства. Аз все по-мъчно можех да минавам без алкохол при общуване и срещи с хората. Преди да се присъединя към приятели и да се смея с тях в общо настроение, аз трябваше да почувствам шибването и опарван то на цар Алкохол, подемът на фантазията, радостното озарявай на мозъка, гъделичкащият смях, допирането и жилото на дяволщината, усмивката по ликовете на нещата.

Друг резултат бе това, че цар Алкохол започна постепенно да ме тика в капан. Той пак ми навличаше моята дълга болест, караше ме пак да започна да гоня истината, да снемам покривалата й да я погледна право в лицето. Ала всичко това ставаше много постепенно. Моите мисли постепенно се ожесточаваха, но този процес ставаше почти незабелязано.

Понякога в моя мозък се зараждаше тревожна мисъл: докъде ще ме доведе това систематично злоупотребяване с алкохола? Но цар Алкохол бързо успокояваше тези мисли.

— Ела да пийнем, аз ще ти обясня всичко — казва той обикновено и постига своето. Случаят, който ще приведа сега, е много характерен в това отношение и цар Алкохол никога не пропускаше повод да ми го напомни.

Веднаж станах жертва на нещастен случай, след който стана нужда за една твърде болезнена операция. Една сутрин, приблизително седмица след операцията, аз лежах слаб и измъчен на своето болнично легло. Здравият загар на лицето ми (доколкото той можеше да се съзре през израсналата ми брада) се замени с болезнена жълтеница. До леглото ми стоеше докторът и се готвеше да си отива. Той поглеждаше неодобрително цигарата, която пушех, и най-после каза:

— Вие трябва да оставите пушенето. В края на краищата то без друго ще ви погуби. Погледнете мене.

Аз го погледнах. Той беше приблизително на моята възраст, широкоплещест, с висока гръд, с бляскави очи и ярка здрава руменина на бузите. Мъчно можеше да си представи човек по-добър образец на здраве и сила.

— И аз пушех — продължи той. — Повечето пури. Но после го оставих. И ето, както виждате.

Той говореше с известно самодоволство, което намираше опора в съзнанието му за собственото си физическо превъзходство. А след месец той почина. И го погуби не някой нещастен случай, а една дузина различни бактерии с многоетажни латински имена, които се нахвърлиха върху него и го унищожиха. Станали у него някакви необикновени, извънредно мъчителни усложнения и този великолепен образец на човечеството много дни преди смъртта си бе започнал да крещи така, че се чуваше из цялата махала. И тези викове не престанаха чак до смъртта му.

— Виждаш ли — казваше цар Алкохол. — Той се грижеше за себе си, той дори се отказа да пуши и ето какво получи за това. Струваше ли си, а? Все едно, от бацилите няма да убегнеш. Твоят великолепен доктор взимаше всевъзможни мерки и пак не можа да се скрие от тях. Когато бацилът подскача, не може човек да знае къде ще попадне. Може би в тебе, може би в друг. Помисли си само колко е изгубил той. Не искаш ли и ти да се откажеш от всичко онова, което аз мога да ти дам, за да те унищожи в края на краищата някой бацил? Животът не знае справедливост. Той е лотария. Но аз нахлузвам усмихната маска на живота и на действителността. Усмихвай се и ти, смей се заедно с мене. В края на краищата ти няма да убегнеш от съдбата си, но смей се за сега. Светът е мрачен затвор. Аз го осветлявам за тебе. Хубав е, няма що да се каже, тоя свят, в който се случват такива мили истории като с твоя доктор. Остава едно — да пием и да забравим всичко.

И аз, разбира се, изпивах чашка заради забравата, която тя ми носеше. И всеки път, когато цар Алкохол ми напомняше за този случай, аз неизменно следвах неговия съвет. Ала пиех разумно. Избирах само висококачествени питиета. Търсех само подем и забрава, като избягвах неприятните последици, които влече подире си употребата на евтини сортове питиета и опиянението. Ще спомена между другото, че такова разумно употребяване на алкохол винаги доказва, че човек е минал вече не малко път с цар Алкохол.

Но аз все продължавах да се държа упорито в едно правило: никога не посягах към питието, преди да бъде написана последната дума от всекидневната ми работа. Понякога се освобождавах от всякакви занятия и в такива свободни дни си позволявах да пия колкото ми се ще.

А ония, които никога не са употребявали спиртни питиета, се чудят как може човек да се впиянчи.

Глава 32

Когато моят «Снарк» излезе от Сан Франциско, за да се впусне в далечно плаване, на борда му нямаше никакво спиртно питие или по-право, никой от нас нямаше понятие, че на борда има спиртни напитки, присъствието на които открихме след много месеци. Тази липса на алкохол беше хитрост, измислена от мене. Аз исках да изиграя една игра на цар Алкохол. Това доказва, че аз все пак се вслушвах донякъде към предупрежденията, които се обаждаха в съзнанието ми.

Разбира се, аз се мъчех да замаскирам това пред самия себе си и измислях извинения за цар Алкохол. При това се мъчех да намеря за него дори научни основания. Аз си казвах дори, че ще пия само в пристанищата. През време на плаването моят организъм ще се пречиства от алкохол и по такъв начин ще мога да дам при спирките двойна дан на цар Алкохол. Той ще започне по-силно да възбужда, по-остро и по-възхитително да ме смушква.

Пътуването от Сан Франциско до Хонолулу трая двадесет и седем дни. Още след първия ден на яхтата мисълта за пиене съвсем престана да ме безпокои. Искам да покажа с това, доколко алкохолът бе чужд на моята природа. Наистина понякога във времето на плаване, предвиждайки прелестта на закуските и обедите на очарователните веранди в Хавайските острови (бях ходил неведнъж там по-рано), аз мислех, разбира се, и за напитките, които ще пием там. Но като си представях тези напитки, не изпитвах никакво раздразнение, никаква досада, че пътуването е дълго. Аз чисто и просто си ги рисувах като част от веселите и приятни пиршества, които ни очакват там.

По такъв начин още веднаж доказвах на себе си, че съм в пълна мяра господар на цар Алкохол. Мога да пия или да се отвръщам от него по желание. Въз основа на този опит реших да пия и занапред, щом почувствувах желание.

Прекарахме около пет месеца по различните острови от Хавайската група. На брега пиех малко повече, отколкото преди тръгване от Калифорния. Изобщо населението на Хавай средно употребява малко повече спиртни питиета, отколкото населението от по-умерените широти. Говоря това не за украшение на речта и мога да кажа — вместо умерени широти — широти, по-отдалечени от екватора. Хавайските острови лежат в субтропичната зона. Колкото повече наближавах до екватора, толкова повече — излизаше — хората пиеха и толкова повече пиех с тях и аз.

От Хавай заминахме за Маркизките острови. Пътувахме дотам шестдесет дни и през тези шестдесет дни нито веднъж не слязохме на бряг и не срещнахме нито един параход. Но в началото на това плаване готвачът, като нареждал веднаж кухнята, намерил нещо. В самото дъно на дълбокия сандък за припаси той намерил дузина бутилки анжелика и мускател. По всяка вероятност донесли са ги на яхтата от чифлика заедно с други домашни консерви и стъкла сладко. Шест месеца, прекарани в кухнята, не бяха минали напразно за това гъсто и сладко вино — то бе станало още по-гъсто и още по-силно.

Опитах го. Възхитително. И оттогава всеки ден в дванадесет часа, след като завършвах необходимите изчисления и определях положението на яхтата, изпивах половин чаша вино. То имаше способността да дава чуден подем. То заглаждаше и най-ситните бръчки на моята жизнерадост и правеше и без туй красивото море още по-красиво. Всяка сутрин, докато се потях над своите хиляди думи, аз предвкусвах удоволствието, което ще полуда по пладне от чашката.

Неприятно беше това, че трябваше да споделям виното с другите, а мъчно можеше да се установи колко време ще продължи плаването. Ядосвах се, че се намериха само дванайсет бутилки. И когато се свърши, съжалих за всяка капка, дадена на другите. У мене се пробуди жаждата за алкохол и аз чаках с нетърпение Маркизките острови.

По такъв начин, когато стигнахме там, моята жажда можеше да се сравни с жаждата на редовен пияница. На Маркизките острови намерих неколцина бели хора, множество болни туземци, не малко великолепни изгледи, грамадно количество ром, предоволно абсент, но затова пък нито капка уиски или джин. Местният ром обгаря устата до такава степен, че слизестата ципа се отлепя. Но аз изобщо винаги лесно се приспособявам към обстоятелствата и свикнах с абсента. Ала неприятното беше в това, че трябваше да го пия в грамадни количества — иначе не се получаваше никакво впечатление.

Като напускахме Маркизките острови, аз се осигурих с достатъчно количество абсент до Таити, а там вече намерих шотландско и американско уиски и по такъв начин се застраховах от сухо плаване. Но аз не искам читателят да ме разбере погрешно. На моята яхта нямаше пиянство в общоприетия смисъл.

Опитният и първичен пияч се докарва до едва забелязано предпазливо полуотравяне и прави това през цялата година без всякаква видима вреда за себе си. В наше време в Съединените щати има стотици и хиляди такива хора, които се отравят с алкохол из клубовете, гостилниците и в собствените си къщи. Те никога не са пияни, но в същото време много рядко биват трезви, макар че повечето от тях ще отхвърлят с негодуване подобно обвинение. И те всички искрено вярват, както вярвах искрено и аз, че са господари на положението, доколкото работата се отнася до цар Алкохол.

По време на плаването пиех умерено, на брега си разрешавах да изпивам повече. Моята нужда от алкохол като че ли се увеличи при тропиците. Това е обикновено явление, защото всички знаят, че белите хора поглъщат на тропиците твърде голямо количество алкохол. Тропиците са неподходящо място за белите хора. Тяхната кожа е недостатъчно пигментирана, за да им бъде защита от ослепително силните бели слънчеви лъчи. Ултравиолетовите и други много чисти и невидими с око лъчи от горния край на спектъра разяждат и разрушават външните им покривки, също както хикс-лъчите са разрушавали тъканите на първите експериментатори, които не са знаели да се запазят от опасността.

Характерът на белите хора също така се подхвърля при тропиците на коренни промени. Те стават жестоки, безмилостни. Те извършват чудовищни злодеяния, мисълта за които никога не би се промъкнала в главата им, ако живеят в своя привичен умерен климат. Те стават нервни, раздразнителни, безнравствени и при това пият, както никога не са пили по-рано. Пиянството е една от формите на израждането, на което се подхвърлят белите хора под влияние на продължителното и силно действие на твърде белите слънчеви лъчи. При това количеството алкохол, което те поглъщат, нараства чисто механично. Белите хора не би трябвало да се задържат много дълго на тропиците. Смъртта ги дебне там и пиянството само ускорява срещата с нея. А те несъзнателно спомагат на това, като вършат всичко, за да ускорят процеса на разрушението. Аз прекарах на тропиците само две години и заболях от слънчева болест. През това време пих много, но не беше алкохолът причината на болестта ми и не беше той, който ни накара да прекъснем пътешествието. Аз бях силен като бик и много месеци се борих със слънчевата болест, която разрушаваше нервните ми тъкани и разяждаше покривката ми. На Новохебридските и Соломоновите острови, а така също под тропическото слънце между Кораловите острови на екватора аз работех за пет души въпреки маларията и няколко други по-незначителни болести като библейската сребриста проказа, които ме измъчваха.

Да видиш кораб през рифове, пясъчни плитчини проливи, покрай непознати брегове на коралови морета е само по себе си мъчна работа. Аз бях единственият опитен моряк на борда. Нямаше с кого да проверявам наблюденията си, нямаше с кого да се посъветвам в непрогледната мъгла между незаписаните на картата рифове и пясъчни издатини. Единствен аз изпълнявах всички дежурства, защото нямаше на борда нито един моряк, комуто да мога да поверя кораба. Аз бях в едно и също време и капитан, и боцман. Стоях на вахта двадесет и четири часа в денонощие и само откъслечно, когато позволяваха обстоятелствата, задрямвах там, на самото място. Трето — бях и доктор, а докторските длъжности на яхтата по това време също не бяха за шега. Всички до един боледуваха от малария, истинска тропическа малария, която да убие човека за три месеца; освен това мнозина страдаха от жестоки язви и от крастата нгари-нгари, която може да доведе човека до безумие. Нашият готвач-японец наистина се побърка от многобройните си болести. Един от моите полинезийски моряци насмалко щеше да умре от черна треска. Да, работа имаше до гуша: аз давах лекарства, наглеждах болни, вадех зъби и помагах на пациентите си да се справят с такива сравнително дребни злополуки като отравяне от птомаини.

Четвърто — аз бях писател. Всеки ден се потях над своите хиляда думи с изключение само на ония дни, когато ме хванеше маларията и ме изваждаше от строя или когато правеха същото с яхтата сутринните бури.

И пето — аз бях още и пътешественик, и писател, който жадно се стреми да види колкото може повече неща и да ги отбележи в тефтерчето си.

Шесто — най-после аз бях домакин и собственик на кораба, който пътуваше из далечни места, където посетителите са редки и привличат всеобщо внимание. Случваше ми се да приемам на яхтата гости, сам да посещавам плантатори, промишленици, губернатори, капитани на военни кораби, къдрави царчета-людоеди и техните президент-министри, не винаги достатъчно състоятелни, за да прикрият тялото си с някоя басмена риза.

Разбира се, аз пиех. Пиех със своите гости и домакини. Освен това пиех и сам. Като работех за пет души, аз се смятах в правото си да пия. Алкохолът влияе много добре на онези, които работят пряко сили. Виждах това по действието, което той имаше върху моята малка команда. За да вдигнат котвата от дълбочина четиридесет морски сажена, хората напрягаха крайно много силите си и след половин час напрягаме се задъхваха и всичките им членове започнаха да треперят. Но една добра порция ром бързо им вливаше нова сила. Дишането им ставаше по-спокойно, те избърсваха устата си и пак се залавяха на драго сърце за работа. А когато веднаж се случи да наклоним яхтата на една страна и между пристъпите на треската да работим до шията във вода, аз забелязах как непречистеният местен ром помагаше на работата.

Тук ние пак се сблъскахме с една нова страна на многостранния цар Алкохол. Изглежда уж, като че ли той ви дава нещо, без да получава нищо в замяна. Там, където силите са се изчерпали, той предизвиква нова мощ, уморения човек той отново вдига за работа. За известно време ние усещаме в себе си истински приток на сили. Помня как веднъж ми се случи в продължение на осем дни да товаря въглища на един океански параход. Работата беше адска и нас, носачите, поддържаха само с уиски. През цялото време ние работехме полупияни и без уискито не бихме могли да се справим със задачата си.

Силата, която дава цар Алкохол, не е фиктивна. Тя е истинска сила, която се извлича от същите източници както всяка сила. Но за нея човек е принуден да се разплаща, и то с лихвите. Ще седне ли обаче измъченият от работата човек да му мисли толкова далече? Той приема това вълшебно порастване на силите за онова, каквото то изглежда — за чудо. И не са малко преуморените работни хора, хората на умствения труд и черноработниците, които се позовават на това заблуждение и тръгват из пътя, по който цар Алкохол ги води към смъртта.

Глава 33

Аз потеглих за Австралия, за да легна там в болница да се полекувам; след това мислех да продължа пътешествието. Прекарах в болницата дълги седмици, но нито веднаж през това време не почувствувах желание да пия. Нито веднаж дори не помислих за това. Аз зная, че пак ще почна да пия, когато стъпя на крака.

Ала когато станах от леглото, оказа се, че моите главни болести са останали не излекувани. Тайнствената слънчева болест, която обърка най-добрите австралийски специалисти, продължаваше да разрушава тъканите ми, пък и маларията не ме напускаше, а ме поваляше в най-неочаквани моменти. Тя ме накара веднаж да се откажа от една обиколка из градовете, където бяха ме поканили да чета редица лекции.

Всичко това ме накара да се откажа от продължаване на пътешествието с яхтата и да потърся по-прохладен климат. Като излязох от болницата, същия ден започнах да пия. Това стана някак си само по себе си. Във време на ядене пиех вино, а преди ядене — коктейл. А ако моите сътрапезници предпочитаха шотландка със сода, и аз пиех заедно с тях уиски. Аз се чувствах до такава степен господар на цар Алкохол, че можех да го употребявам или да го напускам по желание, както бях правил цял живот.

Малко след това, като търсех по-хладен климат, аз отидох в крайния юг на Тасмания и се озовах в една местност, където не можеше да се набави нищо спиртно. Това обстоятелство не ме огорчи и аз чисто и просто престанах да пия. Това лишение не ми тежеше. Аз се наслаждавах на прохладния въздух, ходех на езда и изчуквах всеки ден своите хиляда думи, с изключение на онези случаи, когато от сутринта ме сваляше маларията.

Страх ме е да не би читателят да си обясни моите боледувания с това, че през миналите години бях злоупотребявал с алкохола. Ще спомена тук, че моят слуга японец, Наката, който и досега живее при мене, много страдаше от малария, а Чармиан освен маларията заболя още и от тропическа неврастения, от която се отърва само след няколкогодишно лекуване в умерен климат. А и тя, и Наката не пиеха нищо.

Като се върнах в Хобард таун, където можеше да се намери алкохол, пак започнах да пия както по-рано. Същото продължи и в Австралия. Като заминавах обаче от Австралия, озовах се на параход, капитанът на който беше трезвеник, и престанах да пия. В продължение на четиридесет и три дни път не турих в устата си нито капка спиртно питие. В Еквадор, под екваториалното слънце, където хората умираха от жълта треска, шарка и чума, веднага започнах пак да пия. И пиех всичко, което можеше да ме възбуди. Не заболях нито от една от тия болести, но Чармиан и Наката не пиха нищо и също не заболяха.

Въпреки цялото зло, което ми направиха тропиците, все пак продължавах да храня към тях дълбока нежност, та из пътя се бавех по различни места и не бързах да се зърна към чудесния умерен климат на Калифорния. През време на тази част от пътешествието редовно изчуквах своите хиляда думи; маларията ми все повече отслабваше, сребристата кожа изчезваше, разядените от слънцето рани благополучно зарастваха и през това време пиех, както може да пие един широкоплещест силен мъж.

Глава 34

Като се върнах у дома в Лунната долина, пак започнах да пия редовно. Програмата остана без изменения. Сутрин нищо. Първата чаша изпивах едва след като хилядата ми думи бяха написани. След това в промеждутъка между тази чаша и обеда изпивах достатъчно количество вино, за да се почувствувам в приятно възбуждение. Един час преди вечеря пак се настройвах приятно по същия начин. Никой никога не ме е виждал пиян по простата причина, че никога не се напивах. По два пъти на ден бях в твърде весело, приповдигнато настроение, а количеството алкохол, което изпивах за тази цел, можеше да събори човек, който не е свикнал да пие.

Повтаряше се старата история. Колкото повече пиех, толкова повече трябваше да пия, за да получа същите резултати. Дойде време, когато коктейлите престанаха да ми действуват. Те трябваше да бъдат такова количество, че нямах време да ги приготвям и място да пазя толкова бутилки. Уискито действуваше много по-силно, по-бързо и аз трябваше да го употребявам в несравнено по-малко количество. Започнах да пия преди обед царевична водка или гроздова, а привечер — шотландско уиски със сода.

Спях винаги отлично, но сега сънят ми малко се повреди. По-рано, когато ми се случваше да се събудя посред нощ, започвах да чета и много бързо заспивах отново. Но сега четенето престана да ме приспива. Можех да чета един или два часа и все пак не заспивах; тогава се убедих, че чашата ми помага много добре. Понякога, за да заспя, трябваше да изпия две или три.

След това до сутринта оставаше такъв промеждутък, че моят организъм не успяваше през време на съня да преработи алкохола, и аз се събуждах с пресъхнало гърло и горчив вкус в устата, с тежка глава и малко нервно заболяване на стомаха. Понякога сутрин се чувствувах доста зле. Страдах от махмурлука, обикновен за ония хора, които пият постоянно и по много. Имах нужда веднага да пия пак нещо възбудително, укрепително. Щом сте позволили веднъж на цар Алкохол да заграби властта над вас, доверете му се и по-нататък. И така, аз започнах да пия сутрин преди закуска, за да бъда в състояние да закуся.

По това време придобих и друга една привичка — оставях на нощната масичка стъкло вода, за да освежавам обгорените и сърбящи слизести ципи.

Сега моят организъм беше винаги под действието на алкохола и аз не си позволявах да се отклоня от него. Когато отивах в някое затънтено място и не знаех сигурно дали ще намеря там алкохол, вземах в куфара си една или няколко бутилки уиски. По-рано се учудвах, като виждах други да правят това, но сега сам, без да се зачервя, вършех същото. А когато попадах в компания пиячи, тогава всички правила отиваха по дяволите и пиех всичко, каквото пиеха те, и в същата мярка като тях.

Аз се превърнах във великолепна подвижна спиртна факла. Тя се хранеше от собствената си тлъстина и се разпалваше все по-бясно. През целия ден не знаех нито една минута, когато да не ми се пие. Започнах да прекъсвам дневната си работа по средата и да изпивам една чаша, след като съм написал петстотин думи. Скоро започнах да сръбвам и преди да се заловя за работа.

Много добре разбирах с какво ме заплашва всичко това й взех мерки. Реших твърдо да не се допирам до питие, преди да съм завършил работата си. Но тук изникна пред мене ново дяволско усложнение. Аз вече не можех да работя, без да съм пил предварително. Трябваше непременно да пийна, за да бъда в състояние да изпълня задачата си. Започнах да се боря с това. Мъчителната жажда ме безпокоеше, но продължавах да седя при писмената си маса, да въртя в ръка перото и молива, макар че думите не искаха да се изливат на хартията. Мозъкът ми не беше в сила да мисли за нещо друго, освен за едно, че там, в другия край на стаята, в долапа, стои цар Алкохол. Когато стигнех до отчаяние, отстъпех и пийнех, мозъкът ми веднага се проясняваше и хилядата думи се написваха без всякакви усилия.

В своята градска къща в Оукланд аз довърших запаса от питиета и нарочно не го подновявах. Това се оказа безполезно, защото за нещастие в моя склад бе останал един сандък с бира. Напразно се мъчех да пиша. Бирата, убеждавах себе си, е жалък сурогат на благородна течност; при това аз не обичам бира. Ала мисълта за тоя сандък, който ми беше така близо под ръка, не излизаше от главата ми. Едва след като изпиех една цяла бутилка, можех пак да пиша. И не малко бутилки трябваше да изпразня, преди да се напишат всичките хиляда думи. Най-лошо беше това, че бирата ме караше да се оригвам… Въпреки това обаче скоро свърших сандъка.

Сега складът беше празен. Нов запас не направих. С наистина героични усилия аз успях най-после да принудя себе си да пиша всекидневните хиляда думи без помощта на цар Алкохол. Но през цялото време докато пишех, мъчителната жажда не ме напускаше. И щом сутринната работа се привършваше, аз избягвах от къщи и отивах в града, за да пия. Какъв ужас! Ако опиването може до такава степен да зароби мене, който не съм алкохолик по природа, как ли трябва да страда истинският алкохолик, като води борба против една потребност на организма, а в това време най-близките му хора не само не съчувствуват на тези мъки, не ги разбират, но още го презират и осмиват.

Глава 35

Часът за разплатата наближаваше. Цар Алкохол започна да събира своя дан не толкова от тялото, колкото от душата. Старата ми дълга болест, изключително от интелектуален характер, се върна пак. Отдавна погребаните познати призраци пак дигнаха глава. Но сега те бяха по-страшни, отколкото по-рано. Предишните призраци бяха от чисто интелектуален произход. Ето защо те отстъпваха пред здравата и нормална логика. Но сега ги възкресяваше Бялата логика на цар Алкохол, а цар Алкохол никога не отива против призраците, които той сам е предизвикал. При такова заболяване от песимизъм човек бездруго ще продължи да пие, търсейки облекчението, което цар Алкохол му обещава, но никога не го дава.

Как да опиша Бялата логика на ония, които никога не са я изпитвали на себе си? Може ли изобщо тя да се опише? Да вземем страната на хашиша, страната на безкрайното продължение във времето и пространството. През миналите години аз направих две незабравими пътувания в тази далечна страна. Впечатленията, които преживях там, се запечатиха в паметта ми до най-малките подробности. Ала напразно се опитвах да опиша поне една най-незначителна особеност на това царство пред хора, които никога не са ходили там.

Аз пусках в ход всевъзможни метафори и хиперболи, като се мъчех да им обясня как цели векове и бездни от невъобразим ужас и мъка могат да се преживеят в промеждутъка между две ноти джига, която бързо се свири на рояла. Аз се блъсках цял час да им разтълкувам това свойство на страната на хашиша и в края на краищата нищо не можах да им обясня. А щом се оказах безсилен да им опиша поне една особеност от цялата онази безкрайност на ужасни и чудесни свойства на това царство, това значи, че не съм съумял да им дам ни най-малка представа за страната на хашиша. Но стига само да заговорим за тая очарователна страна с някого, който също е пътувал из нея, и ние веднага се разбираме. Една фраза, една дума ще извикат в ума му онова, което не са могли да извикат цели часове обяснения във въображението на хора, които никога не са странствали там. Също така стои работата и с държавата на цар Алкохол, където царува Бялата логика. На ония, които нито веднъж не са били там, разказът на пътешественика ще се стори неразбран и фантастичен. Аз мога само да помоля ония, които не са били в царството на цар Алкохол, да се помъчат да приемат моя разказ на доверие.

В алкохола пребивават съдбоносните интуиции на истината. В това отношение трезвият Джон отстъпва на пияния Джон. Както изглежда, истините не винаги са от един вид. Едни истини са по-истинни, други по-лъжливи и тези последните именно имат най-голяма цена за живота, който иска да се осъзнае и да се изживее. Вие виждате сега, о, неизкушени читателю, какво безумно богохулно царство аз се мъча да ви опиша с езика на племето на цар Алкохол. Този език е чужд на вашето племе, членовете на което решително се отклоняват от пътищата на смъртта и избират само пътищата на живота. Защото съществуват пътища и пътища, както съществуват истини и истини. Но имайте малко търпение. Може би през онова, което първо ще ви се стори само сбор от думи, все случайно ще съзрете едва набелязаните очертания на други далечни страни и племена.

Алкохолът говори истината, но тази истина не е нормална. Всичко нормално е здраво. Онова, което е здраво, води към живот. Нормалната истина е истина от друг, по-низш вид. Да вземем товарния кон. Въпреки цялата безутешност на своето съществуване, от първия момент до последния той по някакъв загадъчен, непонятен за нас начин продължава да вярва, че животът е хубав, че тежката работа в хомота е хубава, че смъртта — какъвто страх и да изпитва той инстинктивно пред нея — е празно плашило, че животът е прекрасен и че заслужава да се живее; че в края, когато животът у него отслабне, няма да го мушкат, бият и подкарват и да го принуждават да се труди пряко сили; че и старостта има своите добри страни, цени се и се ползува с уважение, макар че в същност старостта се явява в образа на кранта в скотобойната, която се препъва при всеки удар, на всяка крачка, всред безжалостно робство и бавно разложение чак до края, а този край е — разпределение частите на крантата (чувствителното й месо, розовите яки кости, соковете й, ферментите и всички усещания, които някога са я въодушевявали) по птичите дворове, по кожарниците, по фабриките за лепило и по заводите за изкуствен тор. Но до последната си несигурна стъпка този товарен кон трябва да вярва в низшата истина, в истината на живота, която изобщо единствена прави живота възможен.

Този товарен кон, както всички други коне, както изобщо всички животни заедно с човека, е ослепен от живота и всичките му чувства са притъпени. Той ще живее с каквато цена и да бъде принуден да се разплаща за това. Животът е хубав въпреки всякакви страдания, животът е хубав, макар че винаги се завършва с гибел. Ето какъв вид истини са необходими ако не за вселената, то за населяващите я същества, за да могат да понасят живота, докато умрат. Този вид истини, колкото погрешни и да изглеждат, са разумни и нормални истини, които трябва да изповядва всичко живо, за да не загине.

Единствено на човека от цялото животинско царство е дадена привилегията да мисли. Човекът със силата на своя разум може да проникне през измамливата видимост на нещата и да застане лице с лице срещу вселената, която студено и равнодушно гледа и него, и мечтите му. Той може да направи това, но толкова по-зле за него. За да живее пълен, кипящ живот, за да бъде жизнерадостен, т. е. да бъде такъв, какъвто е създаден, трябва да бъде ослепен и притъпен от живота. Но което е добро, то е истинско. И този вид истина — макар и погрешен — е единственият, който човек трябва да изповядва. Само от такъв род истини той трябва да се ръководи в своите постъпки, с непоколебимата увереност, че това е единствената истина и че друга истина не съществува. Човек трябва да взема за чиста монета измамите на чувствата и подигравките на плътта и през мъглите на чувствеността да догонва неуловимите лъжливи призраци на страстта. По-добре е за него да не забелязва мрачните страни на живота, неговата пустота и да не се рови твърде в собствената си алчност и похот.

И човекът постъпва така. Хиляди хора набързо са погледнали в лицето на тази, на онази истина от по-висок род и са отстъпили пред тях. Мнозина хора са минали през тежката болест и, останали да живеят, съзнателно са се постарали да я забравят и да не си спомнят до края на живота си. Те са останали да живеят и са разбрали смисъла на живота, защото животът наистина е в това. Те са постъпили правилно.

Но тука се явява цар Алкохол и налага своето проклятие върху надарения с въображение човек, който страстно обича живота и жадува да живее. Цар Алкохол му праща своята Бяла логика, посребреният вестител на висшата истина, антитезата на живота, безтрепетна и замразена като абсолютната нула, която лъщи със скрежа на неопровержимата логика и незабравимите факти. Цар Алкохол не иска мечтателят да бълнува и живеещият да живее. Той унищожава рождението и смъртта и разбива на прах парадокса на битието, докато жертвата му не изписка като в «Града на страшната нощ».

«Нашият живот е измама, а смъртта ни е страшна бездна.»

И нозете на жертвата, попаднали в мрежата на цар Алкохол, я насочват по пътя на гибелта.

Глава 36

Да се върнем към моите лични преживявания, към влиянието, което ми оказа в това време Бялата логика на цар Алкохол. Аз живея в своето прекрасно имение в Лунната долина. След много месеци тровене с алкохол моят мозък е цял напоен с него, а аз сам съм потиснат от световната скръб, която винаги е била достояние на човека. Напразно се мъча да разбера причината на тая тъга. Аз не се нуждая от нищо. Моят покрив не тече, аз имам възможност да удовлетворявам най-малките капризи на своя апетит. Аз се ползувам от пълен комфорт. Тялото ми е съвсем здраво, не чувствува ни болка, ни страдание. Моят стар, нагласен добре физически механизъм работи без никаква прашинка. Нито мозъкът ми, нито мускулите ми са преуморени от прекомерна работа. Аз имам земя, пари, влияние, слава, съзнание, че внасям своята лепта в делото на служене на ближния, любима жена, деца, които ни са скъпи като собствената ми плът. Аз изпълнявах и изпълнявам онова, което е дълг на всеки гражданин. На времето си аз съм построил много къщи, разорал съм стотици акри земя и съм посадил сто хиляди дървета. От всеки прозорец на къщата си аз виждам тези посадени от мене дървета, които стройно се издигат във висинето на слънцето.

Моят живот винаги се е слагал щастливо. Едва ли от един милион хора може да се наберат сто души, на които така да е провървяло в живота както на мене. Ала въпреки успехите, които не ме напускат, аз тъгувам. И тъгувам затова, защото с мене е цар Алкохол, а той е с мене затова, защото аз съм се родил в тъмната епоха, както ще нарекат нашето време нашите далечни потомци, в епохата, която предхожда разумната цивилизация. Цар Алкохол е с мене затова, защото през всичките неразумни дни на младостта ми той ми беше достъпен. Той ме примамваше и викаше от всеки ъгъл и от всяка улица между два ъгъла. Псевдоцивилизацията, която царуваше в епохата, когато се родих аз, позволяваше да се отварят дюкяни за продаване отрова за духа. Животът беше така нареден, че аз и милиони като мене се подмамвахме, увличахме се и наскачахме на тази отрова, която се продаваше в дюкяните.

Опитайте се да споделите с мене едно от хилядите тъжни настроения, в които цар Алкохол хвърля човека. Аз обикалям своя великолепен чифлик. Аз яздя великолепен кон. Въздухът опиянява като вино. Лозите по ребрата на хълмовете пламтят в огъня на есента. Зад Сономските планини крадешком плуват вълни морски мъгли. Пладнешкото слънце чезне в задрямалото небе. По всичко изглежда, че аз трябва да чувствувам безмерна радост от това, че живея. Аз съм пълен с блянове и тайни, цял съм пронизан от това слънце, от тоя въздух и блясък, аз живея, моите органи работят в съвършенство, аз се движа, разпореждам се със своите движения и с движенията на живото същество, което яздя. Аз съм пълен с гордост от това, че съществувам, пълен съм с възвишени страсти и вдъхновения. Аз имам десет хиляди божествени задачи на тоя свят. Аз съм цар в царството на чувствата и тъпча с краката си непокорния прах.

А при все това аз гледам със скръб цялата тази красота и се чудя сам на себе си. Какво жалко място заемам в този свят, който така дълго е живял преди мене и също така спокойно ще продължава да живее и после, когато мене няма да ме има. Аз мисля за ония хора, които са пресилили живота си и сърцата си, за да обработват тая упорита земя, която сега принадлежи на мене. Няма нещо, което е вечно, може да принадлежи на ония, които така бързо преминават в нищо? Тези хора са изчезнали, аз също ще изчезна. Те са се трудили, чистили са земята, засявали я и, спирайки се, за да оправят втвърдените си от работа членове, също като мене са гледали с уморени очи същите изгреви и залези, същото великолепие на есенните лози и вълмата мъгли, които изплуват зад планината. И те са изчезнали. И аз знам, че ще дойде ден, може би скоро, когато ще изчезна и аз.

Ще изчезна! Но аз вече малко по малко изчезвам. В челюстите си аз нося хитроумно изобретение на дантистите, което замества изчезнали вече части от моето аз. Аз никога вече няма да имам такива пръсти, както на младини. Някогашните боеве и борби са ги осакатили непоправимо. Големият ми пръст е загинал завинаги от удар в главата на един човек, чието име отдавна съм забравил. Другият ми пръст загина от борба. Моят мършав корем на спортист премина в областта на преданията. Мускулите на краката ми вече не работят тъй дружно, както по-рано — през буйните дни и нощи на труд и безумства аз много често съм напрягал и разтягал сухожилията. Никога вече аз не ще мога да се люлея на шеметна височина, уловен за примката на въжето, сред бушуващата буря. Никога вече не ще мога да правя безкрайни пътувания с впрегнати кучета из полярната пустиня.

Аз знам, че в своето разпадащо се тяло, което е започнало да умира от момента на раждането ми, нося скелет; че под покривката на плътта, която се нарича лице, се крие костеливата замръзнала маска на смъртта. Всичко това обаче не ме плаши. Да се боиш — значи да бъдеш здрав. Страхът усилва жаждата за живот. Проклятието на Бялата логика е в това, че тя не предизвиква у човека страх. Всесветската скръб на Бялата логика ви кара да се усмихвате право в лицето на Безносата и презрително да се мръщите на всички фантасмагории на живота.

През време на разходката аз се оглеждам наоколо и навред виждам само едно безкрайно, безмилостно разрушение, предизвикано от естествения подбор. Бялата логика ме кара да отварям отдавна захвърлени книги и по пунктове и по глави установява цялата нищожност и суетност на красотата и чудесата, които гледам пред себе си. Около мене шуми и бръмчи, но аз зная, че това е жалката мухичка, която се пъчи, доволна само от това, че може поне за един миг да раздвижи въздуха с пискливата си жалба.

Връщам се на чифлика. Здрачава се и хищниците излизат от бърлогите си. Седя пред жалката трагикомедия на живота, който се храни от живота. Моралът тука липсва. Той е свойствен само на човека, който и сам го е създал — кодекс от правила, които се стремят да запазят живота, основан на истина от низш вид. Всичко това аз съм опознал от по-рано, през мъчителните дни на моята дълга болест. Това бяха висшите истини, които аз така добре се принудих сам да ги забравя. Тези истини бяха толкова сериозни, че аз се отказвах да ги вземам сериозно и играех с тях така предпазливо — о, така предпазливо, сякаш те бяха кучета-пазачи, заспали на прага на съзнанието, които не исках да будя. Аз само едвам-едвам се допирах до тях, като внимавах да не би да станат. Аз бях много благоразумен, научен от твърде горчивия опит, за да ги разбуждам. Но сега Бялата логика, независимо от моята воля, ги разбуждаше заради мене, защото Бялата логика обладава безстрашно мъжество и не се бои от никакви чудовищни създания на земния сън.

— Нека мъдреците от всички направления ме осъждат — нашепва ми Бялата логика през време на разходката, — какво от това? Истината е с мене и ти знаеш това. Ти не си в сила да ме надвиеш. Те казват, че аз водя към смъртта. Че какво от това! Това е истина. Животът лъже, за да те принуди да живееш. Животът е една непрекъсната мрежа от измами, той е безумна игра в призрачното изменчиво царство на водата, където явленията в образа на мощни приливи се издигат и отпадат, приковани с вериги за колелата на луните, които светят зад пределите на нашето съзнание. Всички явления са призрачни. Животът е страна на призраците, където явленията се менят, стават на прах, преминават едно в друго. Те са — и ги няма, те горят, мигат, гаснат и изчезват, за да се върнат пак в нов образ. Ти сам си също така видимост, съставена от безброй видимости, които водят началото си от далечното минало. Видимостта знае само миражите. Ти познаваш миража на желанието и самите тия миражи не са нищо друго, а неизброими, невъобразими натрупвания на видимости, които се притискат о тебе, създавайки твоя образ. Те те влекат към претапяне в други, невъобразими, неизброими натрупвания на видимости, от които ще произлязат бъдещите поколения в страната на призраците. Животът е само преходна видимост. Самият ти си само видимост. Ти си излязъл, мърморейки неразбрано, от еволюционното блато като рожба на всички призраци, които са били преди тебе и са влезли в тебе, и точно така пак, мърморейки неразбрано, ти ще изчезнеш, ще се разтопиш, ще се слееш с процесията нови призраци, които ще дойдат да те заместят.

На всичко това аз, разбира се, няма какво да възразя и, обвит от вечерните сенки, аз се усмихвам в лицето на Великия фетиш, както Кант е кръстил света. Аз си спомням така също изречението на друг един песимист:

«Всичко е преходно. Онзи, който се е родил, трябва да умре, а умрелият се радва на получения покой.»

Но ето, във вечерния здрач към мене се доближава човек, който няма да отиде на покой. Той е работник от чифлика, старец, пришелец от Италия. Той раболепно снема пред мене шапката си, защото аз наистина съм господар на неговия живот. Аз му давам храна, подслон и възможност да съществува. Той е работил цял живот като животно и е живял с по-малък комфорт, отколкото моите коне в своите постлани със слама конюшни. Работата го е осакатила — той накуцва, едното му рамо е по-високо от другото, възлестите му ръце са отвратителни, ужасни, като същински нокти. Той е по вид твърде жалък образец от човешка природа и мозъкът му е също тъй тъп, както тялото му уродливо.

— Тъпотата не му позволява да разбере, че той е само призрак — хили се Бялата логика и ми подмигва. — Неговите чувства са замъглени. Той е робски предан на жизнения мираж. Мозъкът му е набит със суперрационални санкции и илюзии. Той вярва в задгробния свят. Той е възприел фантазиите на пророците, които са му подмушнали разкошния сапунен мехур на райското блаженство. Той чувствува някакво смътно сродство между себе си и несъществуващите фантастични реалности. Той като през мъгла вижда себе си, странствуващ дни и нощи из междузвездните пространства. Той е непоколебимо убеден, че вселената е била създадена именно за него и че той ще живее вечно в свръхматериалния и свръхчувствен свят, който той и нему подобните са издигнали от илюзии и измами.

— Но, ти, който си отворил книгите и си се удостоил с моето ужасно доверие, ти знаеш какво е той всъщност — брат твой и на праха, шега на космичните сили, химическо съединение, натруфен звяр, който се е издигнал над другите ревещи зверове благодарение на това, че големите пръсти на ръцете му по една щастлива случайност са се оказали перпендикулярни на другите. Той е еднакво близък на тебе, на горилата и на шимпанзето. Като се разгневи, той изпъчва гърди, реве и трепери в каталептичен бяс. Нему са познати чудовищните зверски пориви, защото той изцяло се състои от шарените парцалчета на забранени първобитни инстинкти.

— Ала той вярва в своето безсмъртие — слабо възразявам аз.

— Съгласи се, че за такъв глупак това не е лошо — да яхне върху рамената на времето и да се разхожда из вечността.

— Ба! — следва възражение. — Да не би да смяташ да затвориш книгите си и да размениш мястото си с това същество, което се състои само от апетит и неизменни желания, с тази марионетка, която играе по въжето на стомаха и похотта?

— Да бъдеш глупав, значи да бъдеш щастлив — настоявам аз.

— Значи, ти имаш същия идеал за щастие, както примитивните студенокръвни същества, които са плували в застоялите възтопли здрачни води, а?

О, жертвата не може да се сражава с цар Алкохол! — Оттука е само една крачка до блаженото небитие на будистката Нирвана — добавя Бялата логика. — Но ето, ние сме в къщи. Сръбни си сега и се ободри. Ние, прозрелите, разбираме всичко, цялата блудкавина и простащина на този фарс.

В кабинета си, стените на който са запълнени с книги, в този мавзолей на човешки мисли, аз пия и пия, разпъждам песовете, които спят в съкровените глъбини на мозъка, и ги насъсквам през кривините на суеверието и вярата върху стените на предразсъдъка и закона.

— Пий — казва Бялата логика. — Гърците са вярвали, че виното им е дадено от боговете, за да могат да забравят нищожеството на своето съществуване. Спомни си какво е казал Хайне.

Аз помня много добре думите на този пламенен евреин. Всичко се свършва с последната въздишка: и радостта, и любовта, и скръбта, и макароните, и театърът, и липите, и малиновият сироп, и силата на човешките отношения, и сплетните, и кучешкият лай, и шампанското.

— Твоята ослепителна бяла светлина е болест — казвам аз на Бялата логика. — Ти лъжеш.

— Лъжа, защото говоря много жестоки истини — възразява тя.

— Уви, да, всичко в тоя свят е с главата надолу — скръбно се съгласявам аз.

— Хе, Лиу Лин е бил по-мъдър от тебе — гаври се Бялата логика, — помниш ли го?

Аз кимам глава утвърдително. Лиу Лин, голям пияница, е бил от кръжока на пиянствуващите поети, които са живели в Китай преди много векове и са се наричали Седем мъдреци от Бамбуковата гора.

— Лиу Лин е казал — бърза Бялата логика, — че житейските вълнения засягат пияния не повече, отколкото водораслите на дъното на реката. Прекрасно. Пий още малко от шотландското и нека илюзиите и измамите на живота се превърнат и за тебе в речни водорасли.

Докато аз наливам и пия уискито си, спомням си още един китайски философ, Джуан Дзъ, който четиристотин години преди новата ера е хвърлил следното предизвикателство срещу призрачната страна на света:

«Откъде да знам дали мъртвите не се разкайват, че някога са се така държали за живота? Онзи, който сънува пир, се събужда за тъга и скръб. Онзи, който е сънувал тъга и скръб, се събужда, за да се присъедини към един весел лов. В съня си те не съзнават, че спят. Някои се мъчат да разгадаят дори на сън онова, което сънуват, и едва след като се събудят, виждат, че това е било сън… Глупците след това си въобразяват, че наистина са се събудили и се ласкаят с вярата, че наистина са принцове или селяни. И ти, и Конфуций сте само сънища, и аз, който твърдя, че вие сте сънища, самият аз съм само сън.»

«Веднъж аз, Джуан Дзъ, сънувах, че съм пеперудка, която лети насам-натам с лекотата на истинска пеперудка. Помня, че при това следвах само капризите на пеперудката и съвсем изгубих усещането за своята човешка личност. Внезапно се събудих и се почувствувах човек, почувствувах сам себе си. Но не знам дали бях човек, който бе сънувал, че е пеперудка, или сега съм пеперудка, която сънува, че е човек.»

Глава 37

— Хайде стига — казва Бялата логика, — забрави тези азиатски мечтатели от отдавна минали времена. Напълни чашата си и нека да разгледаме пергаментите на вчерашните мечтатели, които са мечтали тука по твоите огрени от слънцето хълмове.

Започвам да прелиствам документите, които съхраняват имената на предишните владетели на моето токайско лозе, което е към имението Петалум. Това е един скръбен дълъг списък на човешки имена, който започва от Мануел Микелторено, едновремешен мексикански губернатор и главнокомандуващ и инспектор на департамента на двете Калифорнии. Той подарил десет квадратни мили открадната от индианците земя на полковник дон Мариано Гвадалупе Валиехо от благодарност за оказани на страната услуги и за заплатата, която този в продължение на десет години плащал на своите войници.

Веднага след това плесенясалата вече летопис на човешката алчност за земя взема страшния вид на битка — оживена борба с праха. Тука има и пълномощни, и продавателни, и заповеди за продажба, и известия за данъчни облагания, и молби за назначаване администрация, и укази за подялба, какво непобедимо чудовище изглежда този непокорен участък земя, който кротко дреме под благодатното есенно небе, преживял всички тия хора, които са раздирали повърхността му и са изчезнали!

Кой е бил този Джеймс Кинг от Уилям, който е носил такова странно име? Най-дълбокият старец в Лунната долина — и той не знае нищо за него. Ала само преди шестдесет години той заел на Мариано Валехо осемнадесет хиляди декари срещу залог на някакви земи, в състава на които влизал участъкът и на днешното лозе. Откъде е дошъл и къде се е дянал Питър О’Конър, който е оставил името си в документите си за горския участък, зает сега от токайското лозе? След него се явявал Луи Чомортани — едно именце, годно за заклинания. То се мярка по няколко страници на тази летопис на многострадалния участък.

След това се явява едно семейство стари американци. Умиращи от жажда, те пресичат Великата американска пустиня, минават с мулета провлака и обикалят с лодки нос Хорн, за да запишат своите къси, забравени имена там, където преди тях по същия начин са забравени имената на десет хиляди поколения диви индианци. И тези имена, като Халек, Хастингс, Свет, Тат, Денман, Треси, Гриовуд, Карлтон, Тампъл — не се срещат повече в Лунната долина.

Колкото се отива по-нататък, толкова по-бързо и бясно се сипят имена, които прескачат от страница на страница и също така стремително изчезват. Но издръжливата земя остава, за да даде възможност и на други да надраскат върху нея своите имена. Явяват се имена на хора, за които смътно съм чувал, но които никога не съм знаел. Клер и Фролинг — те са построили в токайското лозе голяма каменна изстисквачка на самия връх на хълма, но мястото се оказало неудобно за други лозари и те не пожелали да возят гроздето си на такава височина. По такъв начин Колер и Фролинг се разорили и изгубили участъка; земетръсът в 1906 г. разрушил винарницата им и аз сега живея върху нейните развалини.

Ла-Мот обработил почвата, засадил лозя и овощни градини, организирал същинско рибно стопанство с цел за продажба, построил великолепна къща, която на времето си се славела в целия окръг. Но и той бил победен от земята и изчезнал. Тука се явява най-сетне моето тленно име. На мястото на неговите овощни градини и лозя, великолепната му къща и рибници аз надрасках своите следи, като посадих петдесет хиляди евкалиптови дръвчета.

Купер и Гринлоу са оставили на предишния Горен чифлик, който сега е част от моите владения, два гроба — на малката Лили и на малкия Давид. Те почиват там и сега в една мъничка четвъртита ограда. Освен Купер и Гринлоу на времето си изкоренили девствената гора и образували три ниви, по четиридесет акра всяка. Сега тези ниви аз съм засял с канадски боб, а напролет ще ги изорат и отново наторят.

Хаска е една неясна легендарна фигура, принадлежаща на миналото поколение. Той отново се покатерил нагоре към планината и очистил шест акра в една малка долинка, която оттогава носи неговото име. Той разработил земята, построил каменна ограда и посадил ябълки. Сега не може да си намери място, където е била къщата, а за линията на оградата може да се съди само по очертанията на ландшафта. Аз поднових борбата и развъдих английски кози, за да разчистя храсталака, който окончателно бе заглушил ябълките в участъка на Хаска. По такъв начин и аз, преди да изчезна, дращя земята със своето кратковременно усърдие и записвам името си в страниците на юридическите документи, докато още не са се покрили с плесен.

— Мечтатели и призраци — хили се Бялата логика.

— Но тяхната борба е донесла все пак някакви резултати — възразявам аз.

— Тя е била основана на илюзията и проникната от лъжата отначало докрай.

— Лъжата е необходима, за да живее човек.

— Обясни ми тогава, моля ти се, каква е разликата между тази лъжа и обикновената? — пита Бялата логика. — Хайде, напълни чашата си и нека да разгледаме какво са представлявали от себе си ония мъдри лъжци, които са натрупани по твоите рафтове. Да се поровим малко в Уилям Джеймс.

— Той е един напълно здрав човек — казвам аз, — у него ние не бива да търсим философския камък, но затова пък ще намерим няколко устойчиви здрави мисли, на които можем да се опрем.

— Една смес от рационалист и сантименталист — надсмива се Бялата логика. — След всичките свои мъдрувания, той както по-рано, се улавя за чувството на безсмъртие. В ретортата на надеждата той превръща фактите във формули на вярата, зрелия плод на разума — в подбив над разума. От самия връх на разума Джеймс проповядва отказ от логиката и казва да се проникнем от вярата, че всичко е добро и ще бъде добро. Какъв стар, невероятно стар жонгльорски похват на метафизиците! С неговата помощ те се мъчат да отстранят разума, за да се укрият от песимизма, който неизбежно изтича от суровата и праволинейна работа на разсъдъка.

Тази твоя плът — наистина ли си ти? Или това е нещо странично, което ти принадлежи? Какво нещо е твоето тяло? — Машина, която превръща раздразнението в реакция. Раздразнението и реакцията се запомнят. От тях се създава опитът. Следователно твоето съзнание се състои от такива опити. Ти във всяка минута представляваш от себе си само онова, което в тази минута мислиш. Твоето аз е едновременно и обект, и субект. Твоето съзнание само подсказва нещата и в същото време се подсказва от тях. Мислителят е мисъл, знаещият — знание, обладателят — обладаваната вещ.

В края на краищата, както много добре знаеш, човек представлява от себе си само сбор от променливи състояния на съзнанието, поток преходни мисли, при което всяка мисъл за себе си е ново аз, милиарди мисли са милиарди личности, вечно съзиждане, което обаче никога не преминава в битие — бързо носещи се призраци от призрачно царство. Но човекът не иска да се примири доброволно с това, той въстава против необходимостта да изчезне сам. Той не желае да изчезва. Ако пък трябва да умре, той после ще оживее пак.

Той взема атомите и искрящите пръски светлина, най-далечните мъглявини, капки вода, смътните усещания, късчетата слуз и космическите грамади, смесва всичко това с бисерите на вярата, женската любов, измислените ценности, тревожните предчувствия, предизвикателните дързости и от всичко това си построява безсмъртие, за да порази небесата и да забърка грандиозните сили на Космоса. Той се гърчи в своя куп тор и като дете, изгубено в мрака между зли духове, вика към боговете, като се мъчи да ги убеди, че той е техен по-малък брат, че само временно е пленник и по природа е свободен като тях. Какви паметници на егоизма, мечти и сенки от мечтания, които изчезват заедно с мечтателя, престават да съществуват, когато престане да съществува той.

В тази жизнена лъжа, която хората си нашепват и предават един другиму като заклинания против силите на Нощта, няма нищо ново. Заклинателите, знахарите и магьосниците са били бащи на метафизиката. Нощта и Безносата винаги са се представяли на човечеството като людоеди, които дебнат пътниците по пътя на живота. И метафизиците е трябвало по всякакъв начин да се промъкнат покрай тях, макар с цената на лъжата. Те са били оскърбени от железния закон на Еклезиаста, по който хората умират като всички други животни, и краят им е еднакъв. Вярванията те са превърнали в планове, религиите — в средства, а философията — в тактика, като искрено са мислили с тях да победят Безносата и Нощта.

Блуждаещи светлинки, мистическа мъгла, психически хиперболи, душевни оргии, скимтене в мрака, магьоснически гностицизъм, покривала и тъкани от думи, невнятен субективизъм, изкуствено обобщение и натрупване, онтологически фантазии, психически халюцинации — ето с какво са пълни твоите книжни рафтове. Погледни ги — всичко това са плодове на жалко бесуване на жалки безумци и буйни бунтовници — всички тези твой шопенхауеровци, стриндберговци, толстоевци и ницшеанци.

— Но твоята чаша е празна. Напълни я и забрави всичко.

Аз се подчинявам, защото моят мозък сега е цял под властта на прищевките на алкохола и като изпразвам чашата си, цитирам Ричард Ховай:

«Остави въздържанието! Животът и любовта като нощта и деня ни се предлагат сами, на своите собствени условия. Не на нашите! Приеми техните дарове, докато можеш да ги приемаш, докато самият тебе не са те приели червеите!»

— Ти си под моята власт! — възклицава Бялата логика.

— Не — отговарям аз, а в това време алкохолът ме навинтва до безумие. — Аз знам какво си ти, и не се боя от тебе. Под твоята маска на хедонизъм се крие самата Безноса и твоят път води към нощта. Хедонизмът е безсмислица, той е също лъжа; в най-добрия случай — опит на страхливеца да намери компромис.

— Сега вече ти си в моите ръце — прекъсва ме Бялата логика. «Но ако ти не искаш да приемеш тоя жалък живот — гледай! — ти си волен да свършиш с него, когато поискаш, без страх, че ще се събудиш после.»